Чтение онлайн

Гаранцията не беше сто процента. Хората променяха плановете си, без да се обадят. Напълно подходяща работа за безработен бивш затворник като Нол.

— Какво искаш? — попита Хейс. — Това е най-вълнуващото, което мога да направя.

— Щом настояваш да знаеш истината, ще ти я кажа. Тази работа вече не ме шашва. Всичко се изтърква с течение на времето.

— Стори ми се, че се забавляваш.

— Така ли? Съжалявам — правех го насила. Покрещях малко, счупих няколко неща. Но не се получи.

Хейс лежеше в тъмното и се опитваше да разбере какво означава това.

— По дяволите — рече той. — И какво ще правим сега?

— Не знам — отговори Кейтлин малко по-бодро — Предполагам, че трябва да използваме въображението си.

Нол паркира микробуса пред дома си и изключи двигателя. Сетне извади стотачките изпод седалката си.

Започна да ги брои. Бавно. Приятно му беше да прелиства тези красиви банкноти.

Стигна до петдесет, а беше още в началото.

На сто имаше още много да брои.

Сто и петдесет. Продължаваше да брои.

Към края на пачката вече можеше да отгатне колко ще бъдат стотачките. 198. 199. 200. В ръцете си държеше двадесет хиляди долара.

Прииска му се да събуди Мери, да хвърли парите във въздуха, да я засипе с дъжд от банкноти. Но я остави да спи.

Тя пазеше един буркан в кухнята, където Нол слагаше спечеленото. От години правеха така. Мери никога не питаше какво има в буркана или как е попаднало там. Имаше ли вътре пари, тя ги използваше. Така се справяше с плодовете на престъпността. И така Нол пускаше в обращение тези плодове.

Само че този път сумата беше голяма. Ако Мери бръкнеше в буркана и извадеше пълна шепа стотачки, можеше да изпадне в шок.

Нол не спомена нищо по време на закуската. Задържа парите в джоба си. Каза й, че ще му трябва микробусът и тримата се качиха в него. Тя не погледна към купчината вещи отзад. След като Мери слезе, Нол закара среброто и останалото на Анди Попс и получи две хиляди и седемстотин долара. Пак в стотачки.

Сега вече пачката стана подозрително дебела. Щом веднъж стигнеше до определен размер — до критичната маса — човек трябваше да се справи с нея. Нол знаеше, че ще направи нещо екстравагантно, дори малко глупаво, но нямаше значение. Имаше граница. Плащаха си редовно сметките, Мери спестяваше пари в банката. Той можеше да направи нещо безразсъдно и то нямаше да навреди никому. Нямаше дори да го усетят.

Нол излезе на магистралата и се отправи на север. Между Сан Пабло и Бъркли имаше най-малко десетина магазина на открито за използвани коли.

— Трябва ни автомобил — рече Нол.

— Ами микробусът? — попита Рой.

— Ще го запазим.

— Добре.

Нол минаваше бавно покрай всеки паркинг. Редица след редица от лъскави хромирани коли. Господи!

Спря и излезе от микробуса. Рой също слезе и го погледна, без да каже нищо — знаеше какво означава погледа в очите на баща му. В края на паркинга имаше един син шевролет камаро. Нол започна да го оглежда. Гумите бяха запазени. Не беше ръждясал отдолу. Километражът показваше, че е на 78 554 километра, но едва ли можеше да му се вярва.

Нол седеше на предната седалка на шевролета, когато продавачът се приближи към колата. Тип на средна възраст, с изпъкнало под ризата шкембе. Говореше носово. Наведе се през прозореца и рече:

— Наистина е съзтезателна.

— Да — отговори Нол. — Така пише на бележката под чистачката. От коя година е — 1977 или ’78?

— От ’77 е. Колекционерите ги купуват.

— Ами ако това ме разубеди?

— Все ще измислим нещо.

— Как се казваш? — попита Нол.

— Наричай ме Ед.

Беше му ясен. Веднага долови акцента. Знаеше как да говори с такива като Ед.

— Ед, аз съм Съни. Слушай какво ще ти кажа. Ще се разберем много по-добре, ако не се опитваш да ме прецакаш? Знам, че колата има определена цена. Защо не ми кажеш колко искаш за нея и да започнем оттам?

Ед отстъпи назад и огледа шевролета от край до край, като че ли го виждаше за пръв път.

— Мисля, че мога да пусна това сладурче за три хиляди и половина.

— Не е ли малко солено?

— Ще видиш, че си струва, когато я покараш.

Ед даде на Нол ключовете и седна до него, а Рой се настани отзад. Нол превъртя ключа и двигателят запали от първия път. Приятно бръмчене. Вървеше добре.

— Спирачките са малко кофти — отбеляза Нол, когато спряха на светофара.

— Ще ти намеря монтьор. Няма да се набуташ много.

— Ще ги оправя сам и ще съм на далавера.

— Поправяш коли, а? — заинтересува се Ед.

— Всичко поправям.

Нол върна шевролета на паркинга и провери компресията в цилиндрите. Носеше си измервателен уред — беше се подготвил. Компресията беше нормална. Успя да свали цената на три хиляди. Отидоха в офиса, който се помещаваше в една къща. Нол плати в брой и започна да попълва формулярите.

— Сигурно си от Оклахома — подхвърли Ед, докато Нол пишеше.

— Ти също.

— Роден съм в Окмалги. А ти?

— Аз съм от едно градче на име Лийнапа, близо до границата с Канзас — отговори Нол. — Родом съм от Сапулпа, но се преместихме, когато бях малък. Отдавна ли се махна оттам?

— Вече двайсет и три години.

— Аз — от четиринайсет. Понякога ми се струва, че са сто и четиринайсет.

— Напълно те разбирам. Не съм ял свястно печено пиле, откакто дойдох тук. Но това място ме привлича. Поживееш ли тук някоя друга година, ставаш част от местните.

Нол попълни и последния формуляр, подписа се на всичките и ги подаде на Ед.

— Природата тук е хубава — продължи продавачът.

— Може да бъде — ако повали малко.

— Мислил ли си да се връщаш в Оклахома?

— Не.

— Аз пък мисля — каза Ед. — Всеки ден.

Нол остави микробуса на тротоара пред магазина. Щеше да го прибере по-късно. Седнаха в шевролета, закопча колана на Рой и потеглиха за вкъщи. Нол се чувстваше малко потиснат. Не беше нормално — би трябвало да е в повишено настроение. Нова кола. Шевролет камаро Z-28. Но нещо го измъчваше и той знаеше какво е то. Ед. Тъгуващият по родното място Ед му развали настроението.

Спря на светофара, изчака да светне зелената светлина и натисна педала на газта. Гумите изсвириха, сетне отново запяха, докато сменяше скоростите.

Е, така беше по-добре. Почувства се пак на осемнадесет години.

— Наистина е съзтезателна — каза Нол.

— Тъй вярно, сър — отговори Рой, като се държеше за седалката.

— Хвърчи като стрела.

— Тъй вярно.

— Майка ти ще се шашне.

— Точно така.

Областният съвет на Марин се намираше в Сан Рафаел. Рой люлееше крака на една пейка, а Нол търсеше адреса на една карта на Тибурон. На хребета на хълма. В края на шосето.