Чтение онлайн

Грейс трябваше да му се изсмее и да го разкара, но вместо това попита:

— А апартаментът? Под наем ли ще бъде или купен?

— С платен наем за шест месеца.

— Дванадесет.

— Девет. А, и щом искаш работа, ние непрекъснато издаваме каталози. Виждам, че си фотогенична. Мога спокойно да ти гарантирам, че снимката ти ще бъде във всичките ни каталози.

— Ще се справя.

— Значи се уговорихме.

Хейс не се шегуваше.

Това стана преди пет месеца. Колата беше форд темпо. Грейс не се оплака. Апартаментът беше самостоятелен, чист, тих и на безопасно място — точно за какъвто си бе мислила, когато се качи на автобуса за Сан Франциско. Купи си няколко плаката, месингови свещници, бял керамичен слон и парче ориенталски плат в преливащи цветове за покривка на канапето.

За Хейс се сети едва накрая. Странно. Ако го сравнеше с останалите, той би се класирал близо до върха. Хубав, богат, умен, обигран.

Но не караше сърцето й да трепка. Напомняше й за някои ресторанти, където я бяха сваляли. Поръчваш си агнешка пържола, получаваш една хапка, топваш си в соса, гребваш няколко напръстника ароматен ориз и бодваш две грахчета — всичко наредено ветрилообразно в бяла чиния, голяма колкото сомбреро. Красиво, вкусно, но не те засища.

Пък и Хейс беше почти непрекъснато нещастен. Струваше й се, че търси при нея не само секс, но и убежище.

Общовзето Грейс не можеше да се оплаче от нищо. Бе сключила страхотна сделка. Неизвестно защо, тя искаше Хейс да я желае. Вероятно защото имаше нужда от онова, което той й предлагаше.

Грейс задряма. Хейс остана напълно буден. Мислеше си, че е прекрасно да не се притеснява за нищо, да е спокоен и да се отпусне.

Грейс беше прелестна. Същинско бонбонче. Бучка захар — топеше се в устата. Пожела я веднага, щом я видя. Кейтлин не можеше да му попречи — финансовото споразумение с Грейс беше скрито под четири пласта цифри в електронните счетоводни книги. Пък и съпругата му имаше съвременни разбирания и не му държеше сметка къде прекарва времето си и какво прави. Той също не я питаше за тези неща, Хейс би се осмелил дори да заяви, че на Кейтлин изобщо не й пука дали си има някоя друга, но не беше точно така. По-скоро би казал, че ако тя поискаше да му пререже гърлото, нямаше да й е необходима причина. Нямаше да има никакво значение дали е вкусил от забранения плод или не.

Грейс се събуди и видя, че Хейс е вперил поглед в тавана.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Имаш ли някакъв проблем? — попита на свой ред той. — Притесняваш ли се за нещо?

— Разбира се, че не.

— Защото първото, което чух, беше: „Ти не ми вярваш“.

— Забрави, че съм го казала.

— Така ли? Да се отпусна и да не се тревожа, че има капка катран в кацата с мед? Нещо, което трябва да изгладя?

— Успокой се. Всичко е наред.

— Слава Богу за дребните благоволения — каза Хейс.

Андреас Папапризу — или Анди Попс — заключи вратата на кабинета си и спусна щорите на прозорците. После извади от гардероба дванайсеткалибровата си пушка тип помпа и я облегна на бюрото.

Повдигна една от дъските на пода с джобното си ножче. Бръкна в дупката и извади една тенекиена кутия от датски бисквити. Почти всички дъски на пода в стария склад бяха разхлабени и някой крадец би изгубил цяла нощ да търси под коя от тях е скрита кутията. Но дори и да я намереше, Анди Попс се бе погрижил и за това.

Сложи я на бюрото. Беше й пробил няколко дупки отстрани. Отвори я.

Свитата на кълбо змия на дъното вдигна глава, изсъска и размаха черния си език. Имаше мънички черни очи и лъскава кафява кожа, нашарена с черни ромбчета на гърба. Змията се стрелна към Анди Попс.

— Здрасти, Поли — рече той.

Влечугото изсъска и отново му налетя.

Явно беше в настроение да щурее.

Поли беше черна змия от рода Pituophis, създадена за удоволствие на неканените гости. Сърдечен поздрав от управата! Черната змия не е отровна и няма рогче на главата като пепелянката. Но Анди Попс искрено се съмняваше дали някой среднощен крадец би забелязал разликата.

Гъркът пъхна ръка в тенекиената кутия със змията и извади бурканче от фъстъчено масло, пълно с пръстени, гривни, огърлици, амулети, медалиони и пет пръста злато и скъпоценни камъни.

Сетне дръпна най-долното чекмедже на бюрото си и извади една картонена кутия с името на магазин за домашни любимци и думите „Моят пухкав малък приятел“. Нещо дращеше вътре. Анди измъкна един бял плъх от кутията и го сложи в тенекията със змията. Намести капака отгоре, пъхна я в дупката на пода и върна дъската на мястото й.

После запали халогенната лампа на бюрото си. В едно от чекмеджетата намери малък пречиствателен ултразвуков апарат, напълни го с вода от хладилника и пусна вътре скъпоценностите.

Изчака една минута. През това време извади комплект златарски инструменти, малка точна везна и лупа на подставка. Нареди всичко това пред себе си на бюрото. Накрая измъкна купчина малки найлонови пликчета.

Изключи ултразвуковия апарат, бръкна във водата и извади един голям шлифован диамант. Вероятно три четвърти карата. Не беше зле като начало. Хвана го с пинцетите и го сложи на везната. Дигиталното екранче на везната отчете 80 сантиграма. Под лупата Анди видя бледожълт отенък и няколко петънца.

Гъркът пусна диаманта в едно от пликчетата, обозначи го с 1 и го запечата. Сетне записа в едно тефтерче: „1 Овален шлифован диамант — 80 сантиграма — 450 долара“.

Класификацията беше консервативна и цената добра — дори за краден скъпоценен камък. Анди Попс се грижеше за добрите си клиенти. А мистър Емерсън беше един от най-добрите.

„2 Вишнев опал — 28.33 сантиграма — цвят и яснота — добри — 335 долара“.

Гъркът познаваше Емерсън от четири години. Първите две години и половина Емерсън купуваше от време на време семейни скъпоценности. Връщаше празните обковки заради златото. Искаше самите скъпоценни камъни.

Всичко беше законно. Анди Попс никога не би предложил крадена стока на непознат, но след две години и половина разбра, че може да има доверие на Емерсън. Анди го уведоми, че съсипването на наследствените бижута заради скъпоценните камъни е обичайна практика на черния пазар.

Емерсън го попита дали знае нещо за черния пазар. По начина, по който зададе въпроса. Попс разбра, че отдавна е искал да го пита за това.

„3 Овален диамант — 1.15 сантиграма — 1100 долара“.

Емерсън предпочиташе диамантите. Въпреки това купуваше всичко, което Анди Попс му предложеше — от що-годе свястното до най-изящното качество. Всичко — без боклуците. Гъркът му изпращаше по една доставка на всеки шест седмици.

Емерсън, естествено, плащаше в брой. Вече купуваше с помощта на посредник. Анди набираше номера и чуваше гласа му, записан на телефонния секретар. Попс съобщаваше сумата — средно около шейсет-седемдесет хиляди долара. След няколко часа двама подходящо облечени за задачата джентълмени донасяха парите в склада и взимаха скъпоценните камъни.

Емерсън рядко отказваше. Нито спореше за цената.

„4 Овален диамант — 10 сантиграма — 490 долара“.

Скъпоценните камъни не бяха за продан в Северна Америка. Това беше единственото условие на Анди Попс. По-големите камъни можеха да бъдат разпознати и проследени. Емерсън го увери, че няма да продава скъпоценностите никъде. Гъркът беше склонен да вярва на този човек, който бе изчакал цели две години и половина, за да зададе уместния въпрос.