Чтение онлайн

След няколко минути се появи Хармън. Той караше тойотата си, придобита по същия начин като исузуто на Джералд — мистър Рурк явно харесваше едри мъже в малки коли.

Хармън се приближи безгрижно до Джералд. Носеше пазарска чанта в ръка.

— Още ли са вътре? — попита той.

— Сега са трима — отговори Джералд.

— Трима ли?

— Мъжът, жената и още един тип.

— Кой е той?

— Ами, някакъв мъж.

— Трябва да влезем в къщата.

— И какво ще правим вътре?

— Евън не ти ли каза? Ти не си наясно. Скъпоценните камъни, дръвнико. Диамантите и тъй нататък.

— Ще ни ги дадат ли?

— Когато си свърша работата, те ще ни молят да ни ги дадат.

— Точно така.

Хармън отвори пазарската чанта и рече:

— Ето. Избери си. Магнумът е по-лек, но узито бе по-зловещо.

В чантата имаше пистолет от синя стомана и малък черен автомат.

— За какво са ни? — попита Джералд.

— За изравняване на силите. Онези вътре може да са въоръжени.

— Не, благодаря.

Джералд никога не бе държал оръжие в ръце. Не го беше смятал за необходимо.

Хармън се замисли за няколко секунди, сетне пъхна пистолета в колана си и взе автомата.

— Ето какво мисля да направим — каза той. — Ти ще почукаш на предната врата. Аз ще заобиколя отзад. Ще изненадам онези гадове.

— Щом искаш.

— Точно това ми е целта. Дай ми само няколко минути, докато мина отзад.

Джералд го видя как прекоси алеята и започна да се промъква през зелените храсталаци около паркинга. В ръцете си носеше автомат, а в панталона — пистолет. Смешно — тази буца от мускули с глава като топлийка размахваше оръжие и ходеше крадешком като дете, което играе на стражари и апаши. Може би се дължеше само на налудничавото му полинезийско-корейско чувство за хумор, но тази гледка разсмя Джералд.

Колко ли време му бе необходимо на Хармън да изпъпли отзад? Къщата беше голяма. Джералд му даде малко повече от две минути и отново тръгна по алеята за колите.

Уелкъм наблюдаваше всичко това иззад храстите. От самата къща се виждаше съвсем малка част от улицата. Но от скаличката, на която беше разположена постройката, гледката беше много по-добра. Човек можеше да се скрие в храсталака и да вижда какво става в задънената уличка.

Сега новодошлата буца от мускули се правеше на Рамбо. Сигурно щеше да се появи на задната тераса или край басейна и да мине през плъзгащата се врата отзад.

Уелкъм не искаше да изпуска от очи жълтия великан. Явно беше кореец, ако се съдеше по чертите на лицето му. Но необичайно едър. Пък и движенията му бяха опасни.

Грамадният кореец тръгна по алеята за колите. Измина четири-пет крачки и видимо се преобрази. Прегърби се и походката му стана по-отривиста и целенасочена. Сякаш се сви вътрешно. Юмруците му като че ли станаха железни.

Уелкъм забърза пак към къщата, наведен, прикривайки се зад храстите. Влезе вътре през страничния прозорец. Хейс и Кейтлин бяха в голямата стая на долния етаж.

— Идват — съобщи Уелкъм.

— И двамата ли? — попита Хейс.

— Да.

— Ние имаме пистолет.

— И те имат. Стигне ли се до стрелба, те ни превъзхождат.

— Какво ще правим тогава? — попита Кейтлин.

— Няма да допускаме да се стига до стрелба. Само това.

Уелкъм им каза да държат пистолета и да стоят в спалнята. Влезе ли непознат, да стрелят.

Те се втурнаха към спалнята и се затвориха вътре.

Уелкъм мина през плъзгащата се остъклена врата. Всъщност цялата стена беше стъклена, а вратата беше в средата. Имаше обаче пердета. Уелкъм ги дръпна, като остави малка пролука на вратата. Навън беше широката тераса, а долу — изкуственото езеро. Уелкъм зачака. Огромната буца от мускули започна да шумоли под терасата.

Уелкъм открехна вратата достатъчно, за да може онзи да я отвори. После се скри зад пердетата и пак зачака.

Рурк изпрати Хармън на хълма при Джералд, за да свършат заедно работата. Реши, че докато ги чака, ще пийне нещо в един от крайбрежните ресторанти в село Тибурон.

Поръча си мимоза и занесе чашата си на терасата. Нямаше други посетители, защото още беше рано за обед. Рурк отпи една глътка и се овладя. Шампанско с портокалов сок, пърхащи с криле чайки, отблясъци от слънчеви лъчи по водата.

Усети, че обтегнатите му нерви се отпускат. Алкохолът и слънцето помагаха, но най-вече мисълта, че скъпоценните камъни ще бъдат отново негови. Представи си как Джералд му връчва кадифената кесия. Замисли се как Джералд влиза в къщата на Хейс и Кейтлин и ги притиска до стената.

Рурк виждаше само един възможен изход. Пресметна, че всичко ще свърши, докато изпие коктейла. При това на големи глътки.

Вече усещаше мекото кадифе под пръстите си. Прелестните диаманти в шепите си. Рурк изпи мимозата. Влезе в ресторанта и пусна монета в телефона.

Джералд се появи на алеята за коли. Настървяваше се, като си мислеше за хората с пистолета в къщата. Може би зад вратата стои някой изплашен до смърт човек, с пръст на спусъка, докато грамадният негодник се приближава към него от другата страна.

Към предната врата водеха шест каменни стъпала. Джералд ги изкачи, без да спира, но не забързано. Чувстваше се лек и спокоен.

Хармън му бе казал да почука на вратата, но Джералд беше на друго мнение. Беше набрал скорост. Той отстъпи встрани, приклекна, вдигна крак на височината на кръста си и ритна вратата там, където беше ключалката.

Вратата беше от яко дърво, дебела почти осем сантиметра, но се откъсна като лист от вятъра. Тя излетя, а касата се строши със силен като изстрел трясък. Увисна на пантите, блъсна се в стената и се върна към Джералд.

Той протегна ръка да я спре и пристъпи навътре. Рамката беше на парчета. Джералд се огледа. Намираше се в пусто, издигнато на по-високо ниво преддверие. Приближи се до перилата и погледна надолу.

Никакво движение. Нямаше никой. Каква къща! Всички стаи бяха на долния етаж. Само стъкло и светлина. Каменна камина, сякаш взета от замъка на крал Артур 12 . В средата на стаята имаше жълто-кафяв сгъваем диван, тапициран с чортова кожа, обърнат към плъзгащата се врата и терасата, от която се виждаше половин Калифорния…

Той видя Хармън. По-точно обутите му с бели чорапи и маратонки „Пума“ крака. Останалата част от тялото му беше покрита с кожена възглавница. Беше на пода, точно до плъзгащата се врата и не мърдаше. Джералд заслиза бавно по стълбите, като се зачуди защо, по дяволите, Хармън се крие зад възглавницата.

Но щом слезе долу, видя, че Хармън съвсем не се крие. Той беше в безсъзнание. С лицето надолу, ням като пън. Джералд се запита дали не е мъртъв.

Той спря на долната площадка. Зачака, заоглежда се и напрегна слух. Но в къщата беше абсолютно тихо. В този миг изпод възглавницата се чу пъшкане.