Чтение онлайн

Тя прекара вечерта на дивана. Чуваше, когато отваряха външната врата на сградата. Всеки път, когато някой влезеше, тя отиваше до вратата на апартамента си и поглеждаше през шпионката.

Това, разбира се, беше безсмислено. Когато се върнеше, Мърл щеше да се отбие първо при нея.

Външната врата пак се отвори. Грейс погледна часовника на стената. Единадесет и седемнадесет минути. Не поглеждай, каза си тя, но само след секунда промени решението си.

Отвори вратата. На прага стоеше Уелкъм, готов да почука.

— Искам да говоря с теб — каза той.

— Аз също.

— Искам да отидем до „Клиф Хаус“.

— „Клиф Хаус“ е затворен. Ако толкова много искаше да отидем там, трябваше да се върнеш преди пет часа.

— Нали не ми се сърдиш?

Качиха се във форда на Грейс и потеглиха по булевард Гиъри. „Клиф Хаус“ беше затворен и тъмен. Нещо повече, наоколо нямаше никаква светлинна. Паркингът беше пуст. Грейт Хайуей — също. Край тях бяха само океанът, плажът, скалите и паркът с дърветата. Въздухът беше студен и много солен. Уелкъм го помнеше такъв, но искаше да се увери.

Той се приближи до ниската каменна ограда с далекогледите и двете кофи за боклук.

Тюлените кряскаха ли кряскаха. Бяха по-неприятни от гаргите. Уелкъм се зачуди какво ли би било, ако работеше в „Клиф Хаус“ като сервитьор или продаваше сувенири по цял ден край тюлените. Не би издържал повече от половин час.

Опитваше се да си спомни нещо, което Джералд Мун бе казал тази сутрин. Че трябва да се помъчиш да се оправяш сам в живота.

Да вземеш нечия страна, бе казал Джералд.

Да разчиташ на някого, би се изразил Уелкъм.

Грейс стоеше до колата със скръстени ръце и го гледаше. Не си бяха казали нито дума, откакто излязоха от апартамента.

Уелкъм застана пред нея и попита:

— Искаш ли да чуеш една история?

И й разказа всичко. Тя слушаше мълчаливо. От време на време поклащаше глава — ядосана, удивена, но не го прекъсна.

— Ти не си в ред — каза тя, когато той свърши.

— Нищо ми няма. Те не са в ред. Хейс и неговата сган. Начинът, по който разсъждават и се държат. Ние със Съни сме различни. Въвлечени сме, но не сме като тях.

И ти не си като тях, искаше да добави Уелкъм.

— Не — възрази Грейс. — Ти си луд.

— Смятам, че можем да го направим. Мислих за всичко — и за хубавите, и за лошите страни. Каквото и да им се случи, те си го заслужават напълно. Само едно искам да знам — ти на моя страна ли си?

— Може би трябва да изслушаш и мен. Накратко. Хейс скъса със съпругата си. Ще я остави в близките дни. Влюбен е в мен. Винаги е бил, но сега го знае със сигурност. Ще направи всичко, за да остана при него. Цялата му собственост е моя. Така каза.

— Какво?

Той я хвана за ръцете. Грейс го погледна в очите. Известно време стояха така. Тюлените не спираха да кряскат.

— Какво ще кажеш, а? — попита тя накрая.

Нол започна да звъни на Уелкъм в седем часа сутринта. Чу шума от включването на деривата. Някой подслушваше от друг телефон в къщата. Но нямаше значение. Никой не отговори нито в неговия апартамент, нито в този на Грейс.

Нол звънеше на всеки десет-петнадесет минути. Около осем часа Рурк се пошегува колко смешно би станало, ако съдружникът на Нол е офейкал със скъпоценните камъни. В девет часа Рурк се поправи — съвсем нямаше да е смешно. Той напомни на Нол, че животът му зависи от камъните.

Нол се опита отново да се свърже с Уелкъм или Грейс. Погледна часовника си — девет и четиринадесет минути. Секундарната стрелка обикаляше циферблата, а телефонът звънеше ли звънеше.

След като тръгнаха от „Клиф Хаус“, Грейс и Уелкъм наеха стая в един мотел на Ломбард стрийт. По нейна молба. Не искала да прекара още една нощ в апартамента на Хейс. А Уелкъм беше готов да отиде навсякъде с нея.

Не си го казаха, но беше ясно. В разстояние на няколко часа — а може би само на няколко удара на сърцето — Грейс бе преминала от колебанието до твърдата решителност. Сега беше с него, щеше винаги да бъде с него. Дори Уелкъм усети това.

Събудиха се рано и закусиха в кафенето на мотела. Уелкъм взе справочника от касиера. Търсеше магазин за детски играчки.

В девет часа двамата бяха пред „Серамонте“ — голям универсален магазин. Уелкъм отиде на етажа за играчки, при радиоуправляемите самолети и автомобили. Според рекламата в справочника тук имаше най-богатият избор по цялото крайбрежие.

Уелкъм беше първият посетител. Продавачът му отдели много време, показа му стоката.

Уелкъм нямаше представа, че съществуват такива играчки — имаха си всичко, досущ като истински самолети, само за неколкостотин долара.

Всички се управляваха от радиопредавател, голям колкото книга с твърди корици. Имаха лостчета, копчета и телескопични антени. Приемащите устройства в самолетчетата задействаха малки електромотори и контролни уреди. Бяха с размерите на пакет цигари.

На широко пространство човек можеше да управлява осем-десет самолетчета едновременно. На антената на всяко се закачаха флагчета с различен цвят, за да не се намесваш във вече използваните честоти. В противен случай, придвижиш ли самолетчето си да речем наляво, придвижваш и нечие друго самолетче.

Уелкъм се замисли върху това. Един предавател, една честота, две самолетчета.

Той разпита предимно за радиоуправлението. Каза какво иска и продавачът го смъкна от рафта.

На излизане Уелкъм мина покрай една стена, отрупана с оръжия играчки. Някои изглеждаха съвсем като истински и той трябваше да ги докосне и да ги вземе в ръка, за да се увери, че са пластмасови.

Избра една пушка с две къси цеви и я занесе на касата. Зачуди се какво ли би казал Нол за тази пластмасова играчка. Но нямаше друга възможност. Не притежаваха разрешително за носене на оръжие и не можеха да чакат, докато ги проверят, затова се налагаше да направи компромис.

Грейс се прибра в апартамента си да вземе багажа. Уелкъм се качи в своя. Телефонът звънеше. Нол.

— Най-после — каза той. — Цяла сутрин те търся.

— Нямаше ме.

— Искам камъните. Ще ги продаваме.

— Добре.

— Само че възникнаха някои непредвидени обстоятелства.

— Има ли някой при теб?

— Да.

— Подслушва ли?

— Мисля, че не. Слушай. Хората, които ще купуват, искат да видят стоката. Трябва да уредим среща. У теб ли са?