Чтение онлайн

— Имам късмет, че си ми лекар.

— А аз съм щастлив, че си ми приятел.

— Но получи също писмо от нея?

— Да. — Сух смях. — Май наистина получих.

— Е?

Хоуг завъртя очи.

— Не казах ли достатъчно?

— Да. Благодаря ти.

Сега, като я наблюдаваше как танцува, център на всеобщо възхищение и страст, гърдите й доста открити по модата, тънките глезени съблазняващи очите да продължат нагоре по издутите обръчи, покрити с коприна, Малкълм усети, че се възбужда. „Слава Богу — помисли си той, повечето от гнева му се изпари, — най-после ми става, но, Господи, няма да й устоя до Коледа. Няма.“

Беше почти полунощ. Анжелик отпи от шампанското и се скри зад ветрилото си, вееше си с отработени движения, дразнейки мъжете край себе си, после подаде чашата си, сякаш правеше подарък, извини се и се върна на стола си до Струан. Наблизо стоеше оживена група — Сьоратар, Сър Уилям, Хоуг, други посланици и Понсен.

— La, г-н Андре, свирите превъзходно. Не е ли така, скъпи Малкълм?

— Да, превъзходно — отвърна Струан; изобщо не се чувстваше добре, опитваше се да го прикрие.

Хоуг му хвърли бегъл поглед.

Анжелик продължи на френски:

— Андре, къде изчезна през последните няколко дни? — Погледна го над ветрилото. — Ако бяхме в Париж, щях да се закълна, че си отдал сърцето си на някоя нова приятелка.

Понсен небрежно отвърна:

— Просто работа, госпожице.

После Анжелик продължи на английски:

— О, колко тъжно. Париж през есента е особено красив, почти толкова поразителен, колкото и пролетта. О, само почакай, аз ще ти го покажа, Малкълм. Можем да прекараме един сезон там, нали? — Тя стоеше близо до него и усещаше как ръката му шари по кръста й, полека постави ръка на рамото му и си поигра с дългата му коса. Беше й приятно от допира, лицето и дрехите му бяха красиви, пръстенът, който й подари сутринта, с един диамант, заобиколен от малки диаманти, я очароваше. Погледна го, повъртя го, обожаваше го, чудеше се колко ли струва. — О, Малкълм, ще ти хареса Париж, наистина е великолепен. Нали ще идем?

— Защо не, щом искаш.

Въздъхна, пръстите й дискретно галеха врата му; после възкликна, сякаш внезапно се бе сетила:

— Всъщност, мислиш ли, cheri, мислиш ли, че бихме могли да прекараме там медения си месец — ще танцуваме цели нощи.

— Вие танцувате прекрасно, госпожице, където и да сте — намеси се Хоуг; бе изпотен и се чувстваше неудобно в прекалено тесните си дрехи. — Да можех да кажа същото и за себе си. Мога ли да предлож…

— Изобщо ли не танцувате, докторе?

— Когато бях в Индия преди години, танцувах, но спрях след смъртта на съпругата си. Тя наистина обичаше да танцува толкова много, че сега аз изобщо не мога да го направя. Великолепно празненство, Малкълм. Но ще трябва да пожелаем лека нощ?

Анжелик го погледна, усмивката й посърна, забеляза загрижеността, изписана на лицето му, погледна и Малкълм и видя изтощението му. „Колко ужасно, че е болен — помисли си тя. — По дяволите!“

— Още е рано — заяви смело Малкълм, макар че копнееше силно да си легне, — нали, Анжелик?

— Признавам, че и аз съм много изморена — рече тя тутакси. Затвори ветрилото си, остави го на стола, усмихна се на него, на Понсен и на останалите, готова да си тръгне. — Може би ще се измъкнем и ще оставим празненството да продължи…

Те тихо се извиниха на хората около тях. Всички други се преструваха, че не забелязват, напускането им, но веднага след това се усети празнота. Отвън на вратата Анжелик спря за момент.

— О, la la. Забравих си ветрилото. Ще те настигна, скъпи.

Бързо се върна. Понсен я пресрещна и започна на френски:

— Госпожице, смятам, че това е ваше.

— Колко сте любезен — прие ветрилото, поласкана, че тактиката й сполучи и че французинът я е наблюдавал, както и се бе надявала. Когато се наведе над ръката й, за да я целуне, Анжелик му прошепна на френски:

— Трябва да те видя утре.

— В Легацията по обяд, попитай за Сьоратар, той няма да е там.

Тя си разресваше косата с четка пред огледалото, още си тананикаше последния изтанцуван валс. „Кой беше най-добрият? — питаше се Анжелик. — Най-хубавият танц? Лесно е да се отговори, Марлоу и полката, по-добре беше от Палидар и валсовете — човек трябва да танцува валс само с любимия си, да се остави музиката да му завърти главата с обожание и копнеж, да го отнесе в облаците, трептящ и желаещ, както бях аз тази вечер; най-хубавият ден в живота ми — сгодена за един прекрасен мъж, който ме обича безумно.

Трябваше да бъде най-хубавият ден, но не е.

Странно, че се забавлявах вечерта, а мога да действам и мисля спокойно. Ето, денят мина; закъснява ми, вероятно съм бременна от насилника — трябва да сложа край на това.“

Девойката гледаше отражението си в огледалото, сякаш там имаше друг човек, разресваше се с четката по-силно, бодлите я гъделичкаха по главата и прочистваха мисълта й; бе учудена, че все още е жива и външно същата след толкова много страдания.

„Любопитно. Всеки ден след първия изглежда по-лесен. Защо е така? Не зная. Е, няма значение. Утре ще се справя с това закъснение, макар че може да ми почне и през нощта и няма да има нужда да се страхувам и да плача, да плача и пак да се страхувам. Десетки хиляди жени са се хващали като мен в подобен капан и са оцелявали без поражения. Само малко лекарство, и всичко ще е както преди и никой нищо няма да узнае. Само ти и Бог! В краен случай само ти и лекарят или акушерката, или знахарката.

Стига вече, Анжелик. Вярвай в Бога и се довери на пресветата майка. Пресветата майка ще ти помогне, ти си невинна. Ти си публично сгодена за чудесен мъж, някак си все ще се омъжиш и ще заживееш щастливо. Утре… утре ще намериш къде и как…“

Зад нея А Со оправяше леглото, събра бельото и чорапите й. Кринолиновата рокля вече висеше на закачалка редом с други две рокли, а половин дузина нови дрехи все още стояха неразопаковани от оризовата хартия. През отворения прозорец се чуваше смях и пиянско пеене, както и музиката от клуба, която въобще не стихваше.

Анжелик въздъхна, искаше и се да се върне на танците. Четката се движеше по-силно.

— Госп’жица иска нещо, да?

— Не. Искам да спя.

— Лека нощ, госп’жица.

Анжелик залости портата подире й. Свързващата врата със стаята на Струан беше затворена, но незалостена. Беше й станало навик, когато се приготви, да почука, да влезе и целуне Малкълм за лека нощ, евентуално да побъбри малко с него и да се върне отново, оставяйки вратата открехната, в случай че му стане лошо. Сега не получаваше често пристъпи; ала бе спрял приспивателното преди седмица и беше много неспокоен, трудно спеше, но никога не искаше нищо.

Анжелик седна отново пред огледалото и се полюбува на образа си. Пеньоарът й беше копринен и с дантели, парижки — тук й бяха ушили същия по модела, който бе донесла…