Чтение онлайн

„Колко е щастлива Колет, нейната бременност е дар от Бога.

Спри! Стига толкова, иначе сълзите и ужасът ще се върнат отново. Забрави тревогите си. Вече реши какво ще правиш. Добре, бременна съм, значи, остава другият план — какво още?“

Напарфюмира се разсеяно зад ушите и по гърдите, леко оправи дантелата. Нежно почука на вратата му.

— Малкълм?

— Влез — сам съм.

Неочаквано не го завари в леглото, седеше във фотьойла. С червен копринен халат, погледът му беше странен. Инстинктивно Анжелик застана нащрек. Залости вратата както обикновено и се приближи до него.

— Не си ли уморен, любов моя?

— Не и да. От теб ми спира дъхът. — Протегна ръце и Анжелик се приближи, сърцето й щеше да изхвръкне. Ръцете му трепереха. Приласка я по-близо и целуна ръцете и гърдите й. За момент Анжелик му се остави, наслаждаваше се на неговото обожание, искаше го, наведе се и го целуна, позволи му да я гали. После, цялата пламнала, застана на колене до стола, сърцето й биеше като неговото, и се поотдръпна от прегръдката.

— Не бива — прошепна тя, останала без дъх.

— Зная, но аз трябва. Искам те толкова много… — Устните, му туптяха, пламтяха и търсеха; наведе се напред, нейните им отговориха. Ръката му милваше бедрото й, запалваше пожар в слабините й, издигаше се все нагоре и нагоре, и тя искаше още, но се овладя и отново се отдръпна.

— Не, cheri. — Този път Малкълм се оказа изненадващо по-силен, ръката му я задържа като любовно менгеме, гласът и устните му станаха още по-настойчиви, все по-близки и по-близки и тогава, без да мисли, Малкълм се изви твърде рязко и болката го прониза.

— О, Господи!

— Какво стана? Добре ли си? — попита изплашена Анжелик.

— Да, добре съм. Всемогъщи Боже! — Трябваха му секунда-две, за да се съвземе; острата болка пресече неговия плам, остана копнежът, който страданието сякаш подсилваше. Ръцете му все още я държаха, все още трепереха, но вече без никаква сила.

— Господи, съжалявам.

— Няма за какво, скъпи. — Анжелик с облекчение възстанови дишането си, изправи се и наля малко от студения чай, който той държеше до леглото; чувстваше слабините си неспокойни, парализирани и нервни, сърцето й биеше; и на нея не й се искаше да спре, но се налагаше: още няколко минути; и нямаше да може. „Намери начин да се опазиш, да опазиш него, да опазиш и двамата“ — гласът на майка й крещеше като молитва в главата й: „Мъжът никога не се жени за своята любовница, не му давай нищо преди сватбата, след нея е разрешено всичко.“ Този глас се бе запечатал в съзнанието й в момента, когато порасна достатъчно, за да разбира.

— Заповядай — измърмори Анжелик, като му подаде чашата.

Коленичи и го загледа, очите му бяха затворени, пот се стичаше по лицето и халата му. За миг собственото й безпокойство и тревога изчезнаха. Тя сложи ръка на коляното му и той я взе в своята.

— Опасно е… опасно е да се прегръщаме така, Малкълм — рече тя тихо; харесваше го много, обичаше го, но не беше сигурна дали това е любовта. — Трудно е и за двама ни, cheri. Аз също те желая и те обичам.

Измина време, докато той успя да проговори; гласът му беше нисък и остър:

— Да, но… но ти може да ми помогнеш.

— Само че ние не можем, не преди да се оженим, не още, не можем, не сега.

Внезапно болката и безпомощността му го прекършиха; трябваше цялата вечер да седи и да търпи другите мъже да танцуват с нея, да копнеят по нея, докато той едва можеше да върви, макар само преди месец да беше далеч по-добър танцьор от всичките.

Прииска му се да й изкрещи: „Защо не сега? Какво значение имат месец или два? За Бога… Но, добре, приемам, че преди сватбата порядъчната девойка трябва да остане девствена, иначе ще се смята за пропаднала. Приемам, че джентълменът не бива да влиза в грях с нея преди сватбата. Приемам! Но, мили Боже, нали има и други начини.“

— Зная, ние, ние не можем сега — рече той гърлено. — Само че… Анжелик, моля те, помогни ми, моля те.

— Но как?

Малкълм отново сподави думите си: „За Бога, както момичетата в Къщите го правят, целуват те, галят те и ти свършваш — да не мислиш, че да правиш любов означава само да си разтвориш краката и да лежиш като парче месо — има най-обикновени неща, които момичетата вършат, без да го правят на въпрос или да се срамуват, и се чувстват щастливи заради теб. Хей, ти можеш да ме облекчиш така, нали?“

Но Малкълм знаеше, че не е в състояние да й го каже. Възпитанието не му позволяваше. Как да обясниш на една дама, която обичаш, ако е твърде млада и неопитна или егоистка, или просто неосведомена. Внезапно от истината му загорча. Нещо в него се пречупи.

С променен глас той рече:

— Напълно си права, Анжелик, трудно е и за двама ни. Съжалявам. Може би ще е най-добре да се върнеш във Френската легация, докато тръгнем за Хонконг. Вече се оправям и трябва да пазим името ти.

Тя втренчено го погледна, обезверена от промяната.

— Но, Малкълм, удобно ми е тук, а и съм наблизо, в случай че почувстваш нужда от мен.

— О, да. Нуждая се от теб. — Устните му се изкривиха в едва загатната иронична усмивка. — Ще помоля Джейми да уреди всичко.

Анжелик се поколеба; не беше сигурна как да продължи.

— Щом така искаш, cheri.

— Да, това ще е най-доброто. Както ти самата каза: опасно е да се прегръщаме така. Лека нощ, любов моя. Толкова се радвам, че ти хареса празненството.

Студена тръпка премина през нея, дали бе вътре в душата или по кожата й, Анжелик не разбра. Целуна го, готова да разпали страстта му, ала Малкълм не реагира. „Какво ли го промени?“

— Наспи се хубавичко, Малкълм. Обичам те. — Никаква реакция.

„Няма значение — помисли си Анжелик, — мъжете са на настроения и са трудни.“ Усмихна се, сякаш всичко беше наред, махна резето от вратата, изпрати му въздушна целувка и влезе в своята стая.

Той остана загледан подире й. Вратата бе леко открехната. Както обикновено. Но всичко в техния свят не беше вече както преди. Вратата и нейната близост вече не го изкушаваха. Чувстваше се променен, някак си преправен. Не знаеше защо, ала беше много тъжен, много остарял, някакъв инстинкт му подсказваше, че колкото и да я обичаше, колкото и да се стараеше физически, тя никога нямаше да го задоволи напълно през целия им съвместен живот.

С помощта на бастуна се изправи и закуцука колкото можеше по-тихо до бюрото. В горното чекмедже държеше малко шишенце с лекарство; скрил го бе за нощите, когато му бе невъзможно да заспи. Изгълта го. С мъка се дотътри до леглото. Скръцна със зъби, легна и въздъхна, когато болката понамаля. Това, че бе изпил последното количество успокоително, ни най-малко не го тревожеше. Чен, А Ток, който и да е от прислужниците можеше да го снабди с още, стига да поиска. Та нали компания Струан снабдяваше с опиати част от Китай?