Гай-джин
Шрифт:
— Да, господарю.
— Достатъчно ли си опитна, за да пътуваш на кон до Йедо?
— Да, господарю.
— Койко, уверена ли си, че тя ще ти е полезна, ако се съглася?
— Надявам се, господарю. Боя се само аз да не те разочаровам, защото съм съвсем неумел ездач.
— Никога не би могла да ме разочароваш, Койко-чан. И тъй, Сумомо, сигурна ли си, че си в състояние да обслужваш господарката си?
— Да, господарю, и ще я защитавам с цената на живота си.
— Обещаваш ли да поработиш над обноските си, да не се държиш толкова дръзко, а по-женствено и да не приличаш на Дому Годзен? — Последната бе прословута жена самурай, любовница на шогун, яростна убийца, която преди векове влизала в бой със своя също толкова буен любовник шогун.
Йоши забеляза, че момичето ококори очи и съвсем заприлича на дете.
— О, аз не съм като нея, господарю, ни най-малко. Бих дала всичко, за да заприличам поне мъничко на господарката Койко. Всичко.
Йоши сподави смеха си при вида на момичето, което налапа първата мръвка, която му бе подхвърлил.
— Свободна си. Ще реша по-късно. Когато отново останаха сами, той прихна:
— Койко, хайде да се обзаложим! На ново кимоно, че Сумомо ще започне да се държи възпитано още преди да стигнем в Йедо — ако реша да ви взема двете със себе си.
— В какъв смисъл възпитано, господарю?
— Че със задоволство ще приеме да се върне при родителите си, да им се покори и да се омъжи без сепуку.
Койко усмихната поклати глава:
— Толкова съжалявам, на каквото и да се обзаложим, боя се, че ще загубиш, господарю.
Тя смяташе, че той греши в преценката си, и това донякъде развали настроението му.
— Кимоно срещу услуга — тросна се Йоши, макар да нямаше намерение да говори рязко.
— Приемам — незабавно се отзова тя засмяна, — но само при условие, че като ме дариш с кимоно, ще получиш от мен услугата, която възнамеряваш да поискаш.
Йоши присви очи от възхищение — тя бе превърнала грешката му в закачка. Беше грешка да се захваща с облога, с какъвто и да било облог. Грешка беше и самоуверено да се опитва да надхитри жена — най-сигурният път към катастрофа.
38.
Село Саконошита
Събота, 8 декември
На Токайдо, на около четиридесет мили източно от Киото, в планините се намираше шестата пътна спирка — селото Саконошита. Падаше здрач и последните пътници, и носачи, приведени заради пронизващия вятър, бързаха да преминат бариерата, преди да бъде спусната. До един бяха грохнали и нетърпеливи да получат топла храна, затоплено саке и да се сгреят. Дори и шестимата стражи, които тропаха с обутите си в сламени сандали крака, та дано прогонят студа, и напосоки проверяваха документите им за самоличност.
— Тая нощ ще завали сняг — изропта единият. — Мразя зимата, мразя студа, мразя тоя пост.
— Ти мразиш всичко.
— Не е така. Харесва ми да ям и да се любя. В следващото си прераждане искам да съм син на лихвар, търговец на ориз от Осака. Тогава ще ям и ще пия и ще чукам само най-отбраното. И ще си стоя на топло, докато баща ми ми купи ранг на хиразамурай или поне на гоши, а не на някакъв си пиклив ашигари.
— Мечтател! Ще се преродиш в селянин без земя или в педалче от най-долнопробен бардак. Пусни бариерата.
— Още не се е стъмнило.
— Нека скитниците замръзнат или да си плащат, както е прието.
— Ако те чуе военачалникът, ще се озовеш в Северната земя, където оная работа ти измръзвала, щом се опиташ да пикаеш. — Стражникът огледа пътя, който се виеше към Киото, вече съвсем пуст под здраченото, зловещо небе. Внезапна вихрушка задърпа сламените им наметки. — Побързай, простако — провикна се той нетърпеливо към последния пътник — един полугол носач, олюляващ се под тежкия си товар. Пусна първата бариера, след нея и втората. Лицето му бе напукано от вятъра. Отправи се към заслона и топлата супа.
— Ей, я виж! — Гъста редица от ездачи се появи откъм завоя. — Вдигни бариерите!
— Да почакат. Закъснели са. — С опакото на ръката си часовият изтри вечно сополивия си нос, присвил очи заради вихрушката. Заедно с останалите хвърли поглед към ездачите. Пресметна на око, че са трийсет или четирийсет. Бе твърде уморен, за да ги брои. Не носеха знамена, значи не бяха знатни люде. Конете им бяха окаляни и плувнали в пяна. Яздеха вкупом около две жени. Жените седяха на конете си с крака от едната страна, носеха топли дрехи и шапки с була, вързани под брадичките им. Той се изсмя наум. „Няма да намерят стаи, няма да мигнат тая нощ — селото е претъпкано. Майната им.“
Военачалникът им Абе яздеше начело. Щом наближиха, той се провикна:
— Ей, вие там, отворете!
— Ида, ида — изръмжа часовият, без да си дава зор, за което тутакси съжали.
Абе мигновено скочи от седлото. От удара му часовият загуби съзнание.
— Вдигнете бариерата — дрезгаво заповяда Абе. Двама от конниците слязоха и застанаха до него.
Единият бе Йоши с увит около лицето шал, а другият Уатаки, когото той бе наградил, задето му спаси живота. Някакъв офицер излетя от караулното и зяпна, като видя своя войник проснат на земята в безсъзнание.
— Какво става? Арестувани сте.
— Вдигнете бариерата!
— Арестувани сте.
Абе заобиколи бариерата, като си даваше сметка за опасността.
— Вдигнете я. Побързайте. — Часовите се втурнаха да изпълнят командата, но офицерът се развика:
— До един си покажете документите за самоличност и…
— Слушай, маймуно такава — Абе завря лицето си до офицера, който се вцепени, — знатните гости изискват знатни обноски, а не бавене на студа, пък и слънцето още не е залязло. — С тези думи го фрасна през лицето, офицерът залитна, а при следващия свиреп удар се строполи на земята. Абе скастри втрещените часови: — Предайте на този глупак да се яви при мен на доклад утре заран, инак ще го използвам вместо чучело на ученията по фехтовка, както и всички вас! — Махна на отряда си да мине, после яхна коня си и го последва в лек галон.
Само за минути уреди най-хубавите квартири в най-добрата странноприемница. Хората, които ги бяха наели, се разбягаха с поклони, благодарни за привилегията да ги освободят — богати търговци, самураи. Никой от тях не бе подготвен за бой до последна капка кръв, какъвто със сигурност би избухнал, ако не се бяха махнали.
Когато вратите шоджи се затвориха зад гърба му, Йоши свали шапката и шала си. Топчестият собственик на „Кръчмата на приятните блянове“ стоеше на колене с наведена глава в очакване на разпорежданията му. В съзнанието на гостилничаря ечаха проклятия, че не е бил предизвестен за късните гости; проклинаше и тях самите, задето бяха нарушили спокойствието му и щяха да продължат да го разстройват, каквито и да бяха тези новодошли. Не бе разпознал никого от тях и му се струваше странно, че не носят знамена, че са облечени в простите униформи на Бакуфу без отличителни знаци. Бе забелязал, че дори към този самурай тук, към когото противният военачалник се отнасяше с изключителна почит насаме и на когото бе отредил най-скъпите стаи, не се обръщаха по име и по чин. И кои ли бяха двете жени? Съпруга на даймио и нейната прислужница? Или чисто и просто две високопоставени курви? Вестта за пристигането им вече бе обиколила странноприемницата. Тутакси бе предложил възнаграждение на онази от прислужниците, която разкрие самоличността на гостите.
— Как се казваш, гостилничарю? — запита Йоши.
— Ичи-джо, господарю. — Смяташе обръщението „господарю“ за най-сигурно.
— Първо искам да се изкъпя, после — масаж и накрая — храна.
— Незабавно, господарю. Ще имам ли честта сам да ти покажа пътя?
— Изпрати ми само прислужница за банята. Ще се храня тук. Благодаря ти, можеш да си вървиш.
Гостилничарят се поклони мазно-мазно, изправи се и като гъска се заклатушка навън.
Военачалникът Абе потвърди мерките за сигурност: тази осемстайна къщичка щеше да е заобиколена от часови. Стаите на Койко бяха разположени успоредно на верандата и щяха да се охраняват непрекъснато. Между нейната квартира и тази на Йоши оставаше едно свободно помещение, в което щяха да пазят двама войници.