Чтение онлайн

И след миг отново се озова в хижата на шиши.

Това бе най-страшното преживяване в живота й — това нападение без предупреждение, стрелбата през стените, мигът, в който главата на младежа до нея се пръсна, а момчето дори не успя да извика. Но останалите крещяха — къде от ужас, къде от болка, докато случайните куршуми се сипеха отгоре им. Кацумата за момент се смръзна, а после пое отбраната, нареди на едни да щурмуват отпред, а на други — отзад. И двете им нападения бяха отблъснати. Тя не знаеше къде да се скрие, разбираше, че всичко е загубено. Започна пожарът сред нови писъци и нови потоци кръв… краят: „Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу.“ И тогава нечии ръце я сграбчиха грубо и я натикаха в дупката след бягащия Такеда, който, бълнувайки, блъсна някого от пътя си, както бе сторил и Кацумата… и нейният спасител шиши, чието лице тя така и не видя — боецът на свой ред бе убит, завърза се схватка, която запуши отвора на тунела, и за останалите бе вече много късно да избягат.

Някак си след омразната тъмница отново се озоваха на чист въздух. Бягаха, ужасът им нарастваше, гърдите им сякаш щяха да се пръснат. Кацумата по лъкатушен път ги изведе до своето убежище, което използваше само в краен случай — през задната врата на Юакура.

Тутакси свикаха военен съвет с тамошните шиши.

— Предлагам засега да се разпръснем — бе казал Кацумата. — Ще се прегрупираме и ще се срещнем през пролетта, през третия или четвъртия месец. Тогава ще предприемем ново настъпление.

— Защо да чакаме до пролетта? — бе запитал някой.

— Защото са ни предали. Сред нас има шпионин — сред нас или сред нашите покровители. Предадени сме. За да се опазим, трябва да се разпръснем.

Така й направиха.

— А ти, Сумомо, ще идеш при Койко…

Но преди това объркването й бе огромно, без причина избухваше в сълзи, сърцето й се разтуптяваше, съвсем лесно изпадаше в паника.

— Ще ти мине, Сумомо — бе й казал Кацумата.

И отново излезе прав. Бе й дал някакво течно лекарство, което я приспиваше и успокояваше. По времето, когато се срещна с Койко, девойката се чувстваше почти здрава, но не съвсем.

— Щом усетиш, че страхът те завладява отново, просто отпий малко от настойката — бе я посъветвал Кацумата. — След седмица-две пак ще си добре. Никога не забравяй — соно-джой изисква да си във форма…

Тя излезе от унеса си. Отново плуваше в пот, заля я нова вълна страх. Все още бе нощ. Пресегна се за вързопа до главата си, в който се намираше шишенцето. Но вързопа го нямаше. Бе го забравила, когато се премести тук.

„Няма значение — помисли си Сумомо, — не се нуждая от лекарство, ще мина и без него.“

Повтори си тези думи няколко пъти, докато се въртеше в леглото. Юрганът й бе овлажнял и лепкав. После забеляза, че войникът продължава да я наблюдава.

— Лоши сънища, а? — прошепна й с мил глас.

Тя безмълвно кимна.

— Ще ти осигуря хубави сънища — мъжът приканващо отметна юргана си. Девойката поклати отрицателно глава. Той вдигна рамене, извърна се и я забрави, сметнал я за глупачка, задето отказва такова удоволствие. Без да се обижда, тя също му обърна гръб, леко развеселена. Провери с ръка ножницата на колана си. Докосването до ножа й възвърна тъй необходимия покой. Най-сетне! Наму Амида Буцу.

Сумомо затвори очи и заспа без сънища.

Койко се събуди с приятно усещане. Още не бе се развиделило. Йоши мирно спеше до нея. Бе толкова хубаво да си лежи така бездейна и да знае, че не й се налага да търпи неудобства в паланкина, да се удря насам-натам заради бързането, което не й подхождаше. А и прекара нощта спокойно. Йоши спеше дълбоко. От време на време носово прохъркваше и се размърдваше, но това не я безпокоеше. „Калявайте ушите си, дами — беззъбо и непрестанно хихикаше куртизанката в оставка на всички мейко в училището, — ще прекарвате работното си време със стари мъже. Всички мъже хъркат, но старите — най-вече, но пък и плащат — младежите само ще обират каймака ви и все едно ще захъркват.“

От всички мъже, с които бе спала, Йоши бе най-спокоен и най-тих насън. А буден — най-вироглавият. Най-труден да го изпревариш. Да го удовлетвориш. Не физически. Физически той бе силен и опитен и също като нея бе научен да не се забравя по време на любене. Водеше нещата така, че през повечето вечери и тя да постигне блясъка на удоволствието.

Кацумата навремето приличаше повече на вълшебник. Той ласкаеше въображението и разума й, подтикваше я да надминава и най-дръзките си представи. Оставаше доволен, когато тя усвояваше някое ново умение — като например да долавя неизречените думи: „Тъкмо в това се състои истинското познание — да усетиш най-важното, признаците за опасност, за сигурност, да се добереш до най-потайното кътче на човешката душа. Запомни, всички ние тук, жени и мъже, имаме по три сърца: едно, което целият околен свят вижда, едно — за своето семейство и едно — единствено за нас самите. Някои мъже притежават по шест сърца. Йоши е от тях. Той е твоята цел, превърни се в негово огледало“.

Тя се подсмихна, като си спомни как бе отговорила, че господарят Йоши е напълно недостижим за нея, а Кацумата се бе засмял с неговата особена усмивка и й бе заръчал да прояви търпение:

— Имаш време. На осемнайсет си и почти не остана на какво да те уча. Започни да развиваш сама себе си. Като всеки сериозен ученик следвай най-главния закон за всички ученици: отплати се на учителя си, като го надминеш! Търпение, Койко, в подходящия момент твоята мама-сан и аз ще се погрижим господарят Йоши да научи за теб…

Така и стана. Още същата година. За пръв път Койко бе поканена в замъка преди шест месеца и пет дни. С разтуптяно сърце и изпълнена със страх, че няма да оправдае надеждите, тя все пак съзнаваше, че няма да се провали. Бе подготвена и изпълни дълга си към своя учител.

И все пак ставам ли за съветник на Йоши? Зная, че той се наслаждава на мен, на присъствието и ума ми. Но накъде да го насочвам? Кацумата така и не ми каза, само ми повтаряше, че с времето ще се изясни: „Соно-джой обобщава всичко. Привържи Йоши към себе си. Помогни му да се промени. Постепенно все повече ще го скланяш на наша страна. Никога не забравяй — той не е враг, напротив — Йоши е от жизнено значение за нас. Той ще оглави като тайро новия Бакуфу от предани самураи, тъй като тогава няма да има нужда нито от шогун, нито от шогунат. А нашият нов и постоянен Съвет на самураите ще го подпомага…“

„Чудя се как ли ще изглежда това ново време, ако доживея дотогава — мислеше си Койко, както си лежеше в уютното легло. — Така, а сега — за Сумомо.“

Нямаше никаква необходимост да я отпраща в друга стая. Какво от това, че девойката ще се намира в съседство — нали нямаше да слуша виковете и мятането им. Не бе там причината. Докато Йоши й бе разказвал, че на другия ден ще продължи сам без нея, на Койко й се стори, че долавя движение в съседната стая, сякаш Сумомо се бе долепила до шоджи и се опитваше да подслуша разговора им. Това бе смайващо нахлуване в интимната им уединеност и проява на лоши обноски.

„Само една непристойна «лепка» би сторила подобно нещо — помисли си Койко тогава. — Или някой съгледвач. Ах! Дали Кацумата не играе някоя от своите заплетени игри, като използва мен, за да вмъкне шпионин, който да ни наблюдава — мен и Тора-чан? Ще се разправя със Сумомо утре, а междувременно да спи, където ще, само не тук.“

Уреди въпроса, като заяви на Сумомо единствено, че господарят Йоши предпочита да се уедини. Върна се и бързо прерови вързопа на девойката, без сама да знае защо. Всъщност не бе убедена, че тя наистина се е опитала да ги шпионира.