Чтение онлайн

— Добре, Абе. А сега се наспи.

— Благодаря, но не съм изморен, господине.

Йоши бе заповядал да се отнасят с него като с обикновен гоши, а насаме да го титулуват единствено с „господине“.

— Наспи се. Искам да си бодър и чевръст. Чака ни още много дни път. — Йоши забеляза искрички в очите на младежа, кървясали от изтощение. — Да?

— Моля да ме извиниш, но щом трябва спешно да пристигнеш в Йедо, за теб е по-безопасно да се движиш с охрана преди дамата — неловко отвърна Абе.

— Наспи се. Уморените войни правят грешки. Беше грешка, дето удари офицера. И часовият стигаше. — Йоши безмълвно го отпрати. Абе се поклони и излезе, като се проклинаше, че е изрекъл нещо напълно очевидно. Днес на три пъти спираха, без да има нужда. Вчера — на два. Провери всички часови и се изтегна в стаята си. След мигове вече спеше дълбоко.

След като се изкъпа, след масажа и след като се нахрани бавно, макар да умираше от глад, Йоши тръгна по коридора. Лесно се реши да вземе Койко със себе си. Хрумна му, че тя ще е прекрасна примамка, и се разпореди Акеда да разпространи вестта, че Йоши чисто и просто я отправя за Йедо с охрана, а той самият ще пътува отделно.

— Прекрасно — бе се отзовал Акеда.

Йоши влезе във външната й стая. Беше празна, а вратата към съседната бе затворена.

— Койко? — повика я той и се настани на една от двете възглавници. Шоджи се плъзна. Сумомо, която я придържаше, за да мине Койко, бе коленичила, с поглед, забит в земята, косата й бе сресана като на господарката й, веждите й бяха оскубани и устните й бяха леко начервени.

„Желателен напредък“ — помисли си Йоши.

Щом го зърна, Койко коленичи и двете се поклониха едновременно. Той забеляза, че Сумомо се кланя съвършено, по примера и с изяществото на Койко, и това също го зарадва. Нямаше признаци, че тежката езда се е отразила на момичето по някакъв начин. Той отвърна на приветствието им. Леглото от футони вече бе застлано.

Койко влезе усмихната при него, а Сумомо плъзна шоджи зад гърба й.

— И тъй, Тора-чан, как се чувстваш? Говореше сладкогласно както обикновено, както обикновено прическата й бе съвършена, но никога досега не се бе появявала с кимоното от предишната вечер.

Притеснен, Йоши забеляза, че тя приседна малко неловко.

— Ездата май е тежка за теб?

— О, не, първите няколко дни винаги са свързани с трудности, но скоро ще съм издръжлива като… — в очите й проблесна весело пламъче — като Дому Годзен.

Йоши се усмихна със съзнанието, че е преценил грешно силите й. Вчера бяха оставили след себе си три пътни спирки, както и днес, но и през двата дни той не бе изминал разстоянието, което всъщност се надяваше да измине. Ездата я изтощаваше.

Направих грешка, която не биваше да допускам. Тя няма да се оплаче за нищо на света и ще насили себе си, може дори да си навреди.

Трябва ли да бързам? Да. Койко ще бъде ли в безопасност в паланкин с охрана от десет войници? Да. А разумно ли е да сведа личната си охрана до такъв малък брой? Не. Мога да изпратя някого тази нощ да доведе още войници от Йедо, но ще загубя пет-шест дни. Инстинктът ми подсказва да бързам: гай-джин са непредсказуеми, същото се отнася и за Анджо, а и за Огама — нали той ме заплаши: „Ако ти не се разправиш с тях, ще го сторя аз.“

— Койко-чан, хайде да си лягаме. И утре е ден.

През нощта Сумомо лежеше на топлите футони под завивките във външната стая с ръка под главата, сънлива, но без да усеща умора, и спокойна. От вътрешната стая до нея достигаше равномерното дишане на Йоши, а диханието на Койко едва се долавяше. Отвън долитаха нощни шумове: нейде лаеше куче, в шоджи се блъскаха нощни насекоми, вятър шумолеше в листака, от време на време някой часови измърморваше нещо на друг, откъм кухнята се чуваше потракване на гърнета и тигани.

Беше спала чудесно. Два дни на движение, усилени масажи и свобода, и тя усети, че пращи от здраве. Бе доволна и от похвалата на Койко — тази вечер се бе вчесала, както я бе научила Теко, и бе начервила устните си.

Всичко се развиваше по-добре, отколкото бе мечтала. Бе постигнала непосредствената си цел. Бяха я приели. Пътуваха към Йедо. Към Хирага. Бе станала част от свитата на Йоши, бе се задържала. Кацумата й бе казал: „Не действай прибързано. В никакъв случай не се излагай на опасност, ако нямаш възможност да избягаш. Близо до Йоши ти ставаш безценна. Не проваляй тази сполука и не забъркван Койко.“

— Тя нали не знае за мен?

— Само онова, което й казах. Ти знаеш какво.

— Значи вече е замесена, не е ли така? Толкова съжалявам, искам да кажа, че Йоши ще ме приеме заради нея.

— Той ще вземе решението, а не тя. Не, Сумомо, тя не е наш съучастник. Ако разкрие истинските ти връзки, особено с Хирага, и вероятните ти намерения, ще откаже — длъжна е да откаже.

— Вероятните ми намерения? Моля, какво е основното ми задължение?

— Да бъдеш нащрек. По-добре изчакваща сабя, отколкото труп.

„Нямам сабя — мислеше си тя. — Навярно ще мога да измъкна една от някой часови, стига да го изненадам. Имам три шурикена с отровни шипове, скрити във вързопа до главата ми, и, разбира се, винаги нося ножа си в моя оби. Повече от достатъчно, ако ме изненадат. Ийе, странно нещо е животът. Странно, че предпочитам да действам самостоятелно по своя собствена задача. Това е толкова чуждо за нашия начин на живот, където винаги си част от подразделение, мислите като един човек, решавате като един — там цари пълно единодушие. Харесваше ми да съм в подразделението на шиши и все пак…

И все пак, честно казано, бъди винаги честна пред себе си, Сумомо — бе й повтарял баща й непрекъснато — това е твоят път към бъдещето ти на водач… Честно казано, трудно ми е да обуздая подтика си да ги ръководя, дори и шиши, и да ги насочвам по правилния път на действие и мислене.

Това ли е кармата ми — да бъда водач? Или пък да умра неосъществена, защото наистина е глупаво за жена в света на Нипон да желае да стане водач? Странно е да мечтаеш за невъзможното. Защо съм такава? Защо не съм като останалите жени? Дали защото баща ми нямаше синове и се отнасяше с нас, с дъщерите си, като със синове: учеше ни да сме силни и издръжливи и никога да не се страхуваме? Дори ми разреши по съвета на майка да последвам Хирага и неговата също невъзможна звезда.“

Тя седна и разроши косата си, за да проясни мислите си и да предпази разума си от толкова многобройни, нови и волни разсъждения, после отново си легна. Но сънят не идваше. В съзнанието й се смесваха образите на Хирага и Койко, и Йоши, и Кацумата с нейния собствен.

„Странна работа с Йоши: Трябва да убием него и шогуна — бе повтарял Кацумата години наред, — а също и Хирага, и то не заради тях самите, а заради всичко, на което са представители. Докато са живи. Императорът никога няма да си възвърне властта. Затова се налага да умрат и най-вече Йоши — той е лепилото, което споява шогуната. Соно-джой е пътеводната ни светлина и за да го постигнем, са нужни жертви!“