Гай-джин
Шрифт:
Макфей преглътна, обезоръжен.
— Да, ще напусна, но не и докато търговията на Струанови тук предлага благоприятни условия. Чак след около шест месеца, стига тя да не ме изхвърли преди това. Господи, не искам да напускам, но се налага.
— Заел си нравствено становище — засмя се Малкълм.
Джейми също се разсмя.
— Едва ли. Това е лудост.
— Не е, и аз бих сторил същото. И вярвам, че ще преуспееш. До такава степен, че сто хиляди от доларите, които току-що спечелих — аз ги спечелих, Джейми, не някой друг, — ще бъдат вложени в „Макфей трейдинг“ срещу… — Канеше се да каже четиридесет и девет процента за акция, но се отказа заради авторитета на Джейми. Помисли си: „Ти заслужаваш, приятелю, никога не ще забравя как щеше да увиснеш на въжето заради пощата. Сър Уилям щеше да ни хване, сигурен съм.“ — … Шейсетпроцентно участие.
— Двайсет и пет — каза Макфей, без дори да се замисли.
— Петдесет и пет?
— Трийсет и пет.
— Четирийсет и девет процента.
— Съгласен, пък да става каквото ще!
Двамата се разсмяха и Малкълм изрече това, което мислеше Макфей:
— Ако дяловете удвоят стойността си. — После добави сериозно: — А ако не стане, ще намеря някакъв друг начин.
Макфей за дълго се загледа в Малкълм. В съзнанието му се рояха многобройни въпроси без отговори: Защо ли се е променил? Заради „Небесния“? Заради историята с пощата? Дуела? В никакъв случай. Защо иска да се срещне с адмирала? Защо харесва Горнт — той е хитрец, какъвто светът не е виждал?
И защо изтърсих: „Да, ще напусна“, преди сам да го зная, защо взех веднага решението, над което размислям от месеци: да рискувам, преди да умра?
Забеляза, че Малкълм го наблюдава — болен, но спокоен и силен. Джейми му се усмихна, доволен, че е жив: — Знаеш ли, сигурен съм, че ще намериш.
Анжелик си отдъхваше преди вечерята. Огънят весело искреше в камината. Завесите бяха спуснати, тъй като вън духаше. Бе се свила под завивките върху копринените си чаршафи в полудрямка с ръка между краката, както я бе учила Колет в женския манастир. Двете се мушваха в едно легло, след като монахините напускаха общата спалня и захъркваха зад преградките си от завеси. Двете момичета се галеха, целуваха, шепнеха си и се кикотеха под завивките, споделяха си тайни, мечти и желания, като се преструваха на пораснали любовници, както бе описано в романтичните, но забранени улични брошури. Камериерките ги внасяха тайно и четивата обикаляха от ръка на ръка сред ученичките. Всичко това ставаше на ужким, бе здравословно, забавно и невинно.
Бе се унесла в мечти за Париж и предстоящото прекрасно бъдеще с Малкълм, влюбен и удовлетворен в леглото до нея, или пък вече в кантората на Струанови, чието управление тогава щеше да се намира в Париж; висок и богат; тежкото му раняване щеше да се е превърнало само в спомен, а от нейното нещастие дори и спомен нямаше да е останал. Тяхното бебе момченце щеше да си лежи в детската стая отвъд коридора на замъка им, за него щяха да се грижат собствената му бавачка и прислугата. Тялото й щеше да се е възстановило и да бъде силно и добре оформено като сега, а раждането щеше да е минало лесно. Те двете с Колет щяха да посещават баснословно процъфтяващата фабрика за коприна на Струанови, която тя ще ги убеди да построят, след като научи всичко за отглеждането на бубите:
„О, Колет — бе написала току-що Анжелик, — тези малки червейчета са нещо изключително, хранят се с черничеви листа, а после пашкулите се изсушават и копринените нишки се разплитат… Не съм предполагала, че това ще ме заинтересува чак толкова. Варгас е тайният ми осведомител. Той крадешком вмъкна продавача на коприна, за да ми ги покаже, но се налага да бъда предпазлива: взех да обсъждам хрумването си за фабрика с Малкълм и с Джейми и те ми се изсмяха. Малкълм ми каза да не ставам глупава, производството на коприна било много сложен процес (като че ли аз не зная) и да не товаря малката си главица с търговски грижи. Те май наистина искат от нас да сме като пашкули, за да ни използват или безчестят, както им скимне, и толкоз. Колет, изпрати ми всички книги по въпросите на коприната, които намериш…“
„Прекрасно е да имаш своя собствена кантора и пари — помисли си Анжелик. — Ако живеем в Париж, ще посещаваме Лондон, от време на време Хонконг, ще даваме вечери, соарета и пищни балове за моя Очарователен принц и изключителните му приятели…“
Тя хвърли поглед към писмото до Колет, което току-що бе запечатала. Бе споделила и други тайни, поне отчасти:
„С този Едуард Горнт май наистина ще се сприятелим. Толкова е очарователен и учтив, истински приятел, а не като Андре. Уверена съм, скъпа Колет, че това ще е приятелство за цял живот, защото милият ми Малкълм също се наслаждава на присъствието му. Не е ли странно, след като Едуард работи за онези ужасни Брокови, за които ти писах, и за Норбърт Грейфорт, който от ден на ден изглежда все по-озлобен. Сякаш Горнт е същински магьосник! Днес даваме голямо соаре. Ще дойдат всички, Андре ще свири, а Едуард е великолепен танцьор, лек като пеперуда…“
Не бе й писала, че последния път, когато танцуваха на обеда, даден от Сър Уилям, Едуард бе държал ръката й по-особено, опасно, достатъчно силно, за да й предава мислите си. Веднъж кутрето му се сви и докосна нейното — това бе езикът на любовниците: „Искам да спя с теб, да или не и кога… Не казвай «не»!“
Тя бе отместила ръката си хладно и категорично. Той не каза нищо, но очите му се усмихваха. Анжелик разбра, че той е наясно — тя съвсем не му се сърди, просто е недостъпна за него, сгодена е.
Нито пък се сърдеше на Андре. Съвсем не му се сърдеше. Преди няколко дни се бяха срещнали случайно пред Френската легация.
— Изглеждаш чудесно, Анжелик, радвам се да те видя. Може ли да ти кажа две думи насаме?
Тя, разбира се, се бе съгласила и щом останаха само двамата, той заговори за парите, които й бе заел.
— Притиснат съм, моля те, не би ли могла да ми ги дадеш?
— Но аз мислех, че следващ… следващата сделка е покрила дълга ми. — Сърцето й подскочи, като си спомни за хитрината с уж изгубените обици.
— Съжалявам, но не е така. Парите стигнаха само за съвета от мама-сан и за лекарството.
Тя внезапно се изчерви.
— Бяхме се разбрали никога да не споменаваме за… случая, никога повече, забрави ли? — тихо го попита Анжелик, а й се искаше да му закрещи, задето нарушава официалното им споразумение. — Това никога не се е случвало, никога, нали така решихме — беше само кошмарен сън!
— Така е, нищо не се е случило, но ти сама спомена за сделката, Анжелик, не аз повдигнах въпроса. Говорех само за парите. Извини ме, но е спешно. — Изражението му бе станало хладно.
Тя благоразумно потисна гнева си, проклинайки го, задето нарушава покоя й. Бе убедила сама себе си, че нищо не се е случило. Като се изключи единственият човек, който можеше да го оспорва — наистина нищо не бе станало. Това бе вярно. Само да не беше Андре.
— Скъпи приятелю, ще ти върна парите колкото се може по-скоро. Както знаеш, Малкълм не ми дава суми на ръка, само ми разрешава да подписвам сметки.
— Тогава да устроим още едно „изгубване“.
— Не — бе му възразила тя с меден глас и докосна ръкава му, за да предотврати нов изблик на гняв. — Не ми харесва това хрумване. — Макар почти да бе освободила съзнанието си от цялата тази история, споменът за нея понякога я преследваше, особено нощем, и тя съзнаваше, че е извършила ужасна грешка. — Все ще измисля нещо.
— Нуждая се от парите незабавно, най-късно в сряда. Извини ме.
— Ще опитам, обещавам ти.
И тя опита. Вчера бе посетила Анри Сьоратар и обляна в сълзи го бе молила и убеждавала, че има нужда от известна сума, за да изненада Малкълм с подарък. С думите, че ще му остане длъжник за цял живот, подписа някакъв документ, залагайки годежния си пръстен с диаманти.
Съвсем разумно бе заела два пъти по-голяма сума от дължимата. Днес сутринта се разплати с Андре. Той не знаеше как да й се отблагодари. „Няма защо да му се сърдя. Той ми е добър и верен приятел, пък аз наистина — взех пари на заем. За какво ми бяха? Вече съм забравила. Sans fair’e rien, един от дълговете ми е изплатен.“