Чтение онлайн

„Единствен аз зная кой в кой ковчег лежи, освен може би сержантът, а подозирам, че той няма да забележи разликата. Стига само да не отворят ковчега.“

— Не мислиш ли, че животът в Йокохама е по-странен, отколкото в другите градове — живеем върху буре с барут?

— Навсякъде е същото. Съвсем същото — отвърна замислено Палидар, докато го наблюдаваше.

Йокохама

Джейми, Анжелик и Скай се бяха скупчили около еркерния прозорец в кабинета на тай-пана. Дъждът се плискаше по стъклото. Беше почти пладне.

— Довечера ще е доста опасно.

— Буря ли ще се разрази, Джейми?

— Да, Анжелик. Достатъчно, за да ни спре.

— Дали „Облака“ ще отплава довечера, както е планирано?

— Да, никаква буря няма да го спре. Катерът отиде до Канагава да прибере другия ковчег. Все още ли искаш да го качат на него, а не на пощенския кораб?

— Това е заповед на сър Уилям, а не моя — отвърна Анжелик твърдо. — Той иска да изпрати съпруга ми въпреки неговата и моята воля, той казва, че трябва да тръгне колкото е възможно по-бързо и затова ще е с клипера. Един ковчег ще отплава, както той желае. Джейми, нашата уловка… смятам, че нашата хитрина е справедлива. Колкото до бурята, няма да е силна. Ако не можем да погребем съпруга ми довечера, ще го направим утре. Или вдругиден.

— Пощенският кораб ще отплава утре около обяд.

— Можем ли да го задържим за всеки случай?

— Мисля, че да. Ще се опитам. — Джейми се замисли за момент. — Ще говоря с капитана. Какво друго?

Анжелик се усмихна тъжно.

— Първо трябва да разберем дали доктор Хоуг е успял. Ако не е… в края на краищата май ще се наложи да тръгна с клипера.

— Повече от вероятно е, че Хоуг ще се върне с катера, и тогава ще решим — добави Джейми, без да си вярва. — Все някак ще свършим работата. Не се тревожи.

— Какво ще кажеш, ако помолим Едуард Горнт да се присъедини към нас? — попита тя.

— Не — отсече Джейми. — Тримата с Хоуг сме достатъчно. Запазил съм кабини на пощенския кораб за Хоуг, за теб и за мен.

Скай се обади:

— Анжелик, много по-разумно е за вас да останете. Всички тук знаят, че Дребосъка Уили взе решението си въпреки волята ви и с това донякъде ви облекчи.

— Ако не успеем да погребем Малкълм, ще замина. Трябва да присъствам на погребението, длъжна съм. — Тя въздъхна. — Нужен ни е капитан за нашето рисковано дело. Джейми, това ще си ти.

— Съгласен съм — отвърна Скай. — Междувременно ще чакаме Хоуг.

Джейми понечи да заговори, замълча, после кимна и отиде в кабинета си. Чакаше го голяма купчина поща. Зае се с нея, работеше прилежно, но чекмеджето му го разсейваше. Там лежеше писмото на Морийн. Накрая захвърли перодръжката си, измъкна писмото и го препречете. Не бе нужно, тъй като го бе чел поне двайсет пъти.

Ключовото изречение гласеше: „Тъй като не получих отговор на пламенните ми молби и молитви да се върнеш и заловиш за нормален живот у дома, реших да се оставя в ръцете на Бога и да рискувам да дойда в Хонконг или в Япония, където и да си. Моят обичан татко ни даде парите, които взе на заем срещу ипотека на къщата ни в Глазгоу — моля те, остави ми съобщение у «Кук» в Хонконг, защото отплавам утре, в каюта втора класа на пощенския «Кунард Истърн»…“

Писмото носеше дата отпреди повече от два и половина месеца.

Джейми изпъшка. „Тя ще пристигне в Хонконг всеки момент. Писмото ми е пристигнало твърде късно. Сега какво да правя? Да се смея ли? Да се скрия ли? Или да избягам в Макао като стария Аристотъл Куонс? За нищо на света. Това си е моят живот и не мога да издържам съпруга, не искам съпруга… Не мога просто да напиша отново същото писмо и то да я посрещне в Хонконг. Ще трябва да…“

Почукване прекъсна мислите му.

— Да? — извика той високо.

Варгас нерешително провря глава през вратата.

— Мога ли да ви видя за момент, сеньор?

— Да. Какво има? — попита Джейми.

Варгас отвърна с отвращение:

— Един човек иска да ви види — господин Корниман или нещо подобно.

Името не говореше нищо на Джейми. Варгас открехна вратата. Ниският, приличащ на пор мъж беше облечен странно, част от дрехите му бяха европейски, а останалите японски. Риза, панталони и дебело ватено палто, гладко избръснат, с чиста коса, сплетена на опашка, с нож на колана и доста износени ботуши. Джейми не го позна, но тук странниците често не изглеждаха такива, каквито са всъщност. Без много да му мисли, Макфей рече:

— Влезте, седнете, моля.

После си спомни за пощенския кораб.

— Варгас, помоли капитан Били да намине за миг. Навярно е в клуба. Седнете, господин Корниман, така ли се казвахте?

— Имаш ли грог, мой човек?

— Кой си и какво искаш?

— Джони Корнуелеца, помниш ли, срещнахме се при тай-пана, аз и моето приятелче Чарли Йънг, ние сме златотърсачите, ясно?

— Златотърсачите ли? А, да, помня те. — Сега мъжът бе чист и спретнат, докато по-рано бе обрасъл, мръсен, смърдящ лентяй. Злобните му, лукави очички не се бяха променили. — Ние сключихме сделка с вас, но вие се захванахте с Брокови, продадохте се — рече остро Джейми.

— Да, тъй сторихме. Ние сме бизнесмени. Норбърт ни даде повече мангизи, нали? Остави го него, той е мъртъв. Първо малко грог, а? После ще дрънкаме.

Джейми прикриваше заинтересоваността си. Човек като този не би дошъл, ако не е налучкал богата жила. Той отключи бюфета и му наля половин чашка ром.

— На богати залежи ли попаднахте?

Дребният мъж погълна половината чаша, задави се и оголи венците си: зъбите му липсваха, с изключение на два изкривени и пожълтели.

— Грога по го бива от сакето, за Бога, но няма значение, момичетата заместват липсата на грог. — Той се оригна и се ухили. — Стига само да си къпан. Господи, толкоз са придирчиви на тема вода и къпане, повече от нашата Йошивара, ама щом човек се изкъпе, те си клатят задниците до второ пришествие! — Той прихна на собствената си шега, после каза грубо: — Открихме най-доброкачествените въглища за параходи, с тонове, мой човек, ще стигнат за целия ни шибан флот. На половината от хонконгската цена за тон.

— Къде? Къде се доставят? — светна лицето на Джейми. Въглищата бяха изключително ценни и не достигаха, особено за флота, а един местен доставчик щеше да е същинска благодат, както и постоянен извор на печалба. Дори на хонконгска двойка цена той би могъл да продава всичко, което добива, камо ли пък на половин цена. — Къде се доставят?

— Тук, в Йокопоко, за Бога, но ти трябва да внасяш в банката шест пенса на тон за Джони Корнуелеца. — Той гаврътна рома. — Ще плащаш в злато или в сребърни мексове и на тоя негодник. — Той подаде на Джейми парче хартия. Върху лошия отпечатък се четеше: село Йокохама, шоя Риоши, търговец от Гиокояма. — На тоя негодник всичко му е ясно, знае си работата. Познаваш ли тая гадина?

— Да, той е водач на селото.

— Добре. Моето началство ми рече, че ти сигурно го познаваш.

— Кой е господарят ти?

Корнуелецът се ухили.

— Божа работа. Що са ти имена? Само си губим времето. Правим ли сделката или не?

След миг Джейми рече:

— Къде се намира пластът?

— Мойта жила си е моя, не е твоя. — Дребният мъж се изсмя злобно. — Наблизо, но във вражи земи. Виж к’во, аз първи открих пласта, имаме цяла планина от въглища наблизо и хиляда жълтокожи негодници, дето копат и мъкнат, ще стигнат за двайсет флота за двайсет години, за Бога.