Чтение онлайн

През прозореца Анжелик видя, че денят скоро ще премине в нощ, а в залива светлинните по мачтите на закотвените кораби премигваха в такт с вълнението. Огънят в камината пращаше, пламъците трепкаха и отвлякоха вниманието й. „Какво да правя?“

— Госп’жица? — А Со влезе наперено.

— Тай-тай, А Со! Ти глуха ли, хей? — скастри я Анжелик. Малкълм й бе обяснил значението на тай-тай и през последната си нощ бе накарал А Ток, А Со и Чен в негово присъствие да се обръщат към нея така. „Небесният“ също й бе напомнил да кара слугите да използват тази титла.

— Госп’жица, иска събере багаж бърже-бърже?

— Тай-тай. Ти глуха ли си, хей?

— Ти иска аз да опакова, бърже-бърже… тай-тай?

— Не. Утре. А може би никога — добави тя тихо.

— Госп’жица?

— Тай-тай — въздъхна Анжелик.

— Госп’жица тай-тай?

— Махай се!

— Доктор медисика искъ види, а.

Тъкмо щеше да повтори „Махай се!“, но промени решението си.

— Какво докторът?

— Доктор жаба, госп’жица тай-тай?

„Хоуг. Да, той прилича на жаба“ — помисли си тя и с изненада усети, че се усмихва.

— Да. Ще го приема — а когато той влезе, тя го поздрави: — Добър вечер, докторе. Как сте? Аз съм добре благодарение на вас.

— Така ли? — Очите му бяха зачервени от умора, лицето му бе пепеляво както обикновено, но от него лъхаше приятна топлота. Той я погледна. — Да, личи си. Внимавай, не се пресилвай, приемай нещата по-леко, Анжелик, бъди разумна.

— Ще бъда, обещавам.

— Държа се чудесно днес следобед.

— Но загубих.

— Да. Джордж Бабкот и аз съжаляваме за това, твоят разказ и призивът на „Небесния“ ни наскърбиха. Джордж ще се срещне с Дребосъка У или на вечерята и отново ще опита, но аз… ние… ние не ти даваме почти никаква надежда. — Лекарят видя как Анжелик чисто и просто сви рамене и продължи да го гледа с огромните си очи. Лицето й бе бледо. — Нуждаеш ли се от нещо? За да заспиш и да се успокоиш — не, виждам, че не ти трябва успокоително. Радвам се, толкова се радвам. Исках да поговоря с теб, да побъбрим, възразяваш ли?

— Разбира се, че не, моля те, седни. Как мина следствието? О, там има уиски и други напитки, ако желаеш.

— Благодаря. — На бюфета бяха подредени като войници кристални чаши и шлифовани кристални в сребърни кошнички гарафи със сребърни етикети на гърлото: уиски, коняк, шери, портвайн. Той избра уиски и си наля половин чаша. — Следствието мина, както се очакваше. Едуард Горнт бе освободен от всякаква отговорност и му бе изказана похвала за проявената храброст. Следователят Скай обяви смъртта на Грейфорт за нещастен случай и действията на Горнт напълно правилни за предотвратяване на едно брутално убийство. Останахме изненадани, че използва такива силни думи, макар това да бе истината. — Хоуг седна с лице към нея и вдигна чашата си. — Наздраве!

— Salut! Радвам се за Едуард. Той заслужава висока похвала.

— И ти също. Твоят разказ дълбоко ме развълнува — рече Хоуг.

— Самата истина е. И ти ли не ми вярваш?

— Вярвам ти. Затова исках да поговорим. Знаеш ли, аз разбирам всичко твърде добре. — После Хоуг сладкодумно й разказа собствената си история, за живота си в индийската армия, как се влюбил и оженил въпреки всички условности, за незабавното отлъчване от обществото, което било ужасно, за завръщането си у дома. И там нещата не потръгнали. — Всъщност беше по-зле. Арджуманд умря. Тя се казваше така — също както любимата на шах Джахан, който построил Тадж Махал — рече той с очи, втренчени в камината, сякаш разказваше историята си и на огъня, сякаш виждаше образа й там, себе си и нея в прекрасните дни преди сватбата. — Толкова скърбя и едновременно се радвам, че тя не живя дълго сред омразата, че настина и умря бързо като великолепно оранжерийно растение от ледения полъх — Арджуманд наистина бе такава, не можеш да си представиш колко прекрасна беше, чак не ми се вярва, че ме обичаше — зная колко съм грозен. Обичах я до полуда и я убих.

— Когато говориш за нея, изражението ти се променя. Ти не си я убил. Такава й е била съдбата. Не си виновен. — „Пак тази дума“ — помисли си Анжелик.

— Виновен съм, защото се ожених за нея и я отведох, у дома. Мей-мей също би умряла клета, самотна и копнееща за родината си. Дори великият Дърк Струан не би могъл да отхвърли общественото мнение, ако се бяха оженили. Те двамата имаха късмет, че умряха така.

Анжелик го наблюдаваше — очите му се бяха насълзили.

— Дали Малкълм е имал късмет, че умря по този начин? Ти ми каза, че изглеждал напълно успокоен. И бездруго ли щеше да умре?

— Боя се, че да — отвърна Хоуг. — Можеше да си отиде всеки миг, всеки час. Живееше живот на заем и мисля, че го съзнаваше.

Това я стресна.

— Защо не си му казал, защо не си го предупредил, а и мен също?

— Божа работа — не знаехме, не бяхме сигурни като сега, невъзможно бе да разберем. Инак щяхме да ви кажем.

— Не… не разбирам. Кажи ми истината, моля те. Трябва да разбера.

Хоуг внимателно рече:

— Вътрешностите му около и близо до раната са били по-зле, отколкото предполагахме. Джордж не е могъл да изследва добре състоянието на органите му, когато са го довели, това при всички случаи би го убило. Аутопсията показа, че той е имал гангрена.

— Добре ли е била направена операцията?

— О, да, отлично. Джордж го е зашил възхитително, по-добре от всеки лекар на негово място — увери я Хоуг и тя му повярва. — Разбираш ли, Анжелик, не можем да подменяме органите, а само да ги закърпим, в кухините се бе събрала гной, затова го болеше толкова, горкият момък — имал е и тежки поражения, които са му пречели да се изправи. Дните му бяха преброени — тъжно добави лекарят. — Въпреки това съм сигурен, че благодарение на теб последните му дни бяха най-щастливите — един мъж може само да мечтае за това.

На плочата пред камината падна въглен. Анжелик погледна към него. Живият въглен трепна, премигна и угасна „Точно като моя Малкълм, горкичкия ми мъж, горкичкия ми любим.“

— Тъжно — рече тя с лице към огъня, — толкова тъжно.

Хоуг мислеше за нея, за себе си и за Арджуманд, която за него сякаш се бе преродила в Анжелик. „Лесно е да се реша сега, след като споделих с нея за Арджуманд“ — помисли си той. Лекарят нервно допи чашата си.

— Може ли?

— Разбира се. Моля.

Хоуг си наля съвсем малко.

— Всъщност исках да те видя заради погребението. Навярно ще успееш да изпълниш волята на Малкълм.

— Какво?

Той отново седна срещу нея.

— Да го погребеш в морето като дядо му, както е пожелал, както самата ти искаш. Мога да ти помогна.

— Как?

Хоуг изтри челото си.

— Ще идеш при Сър Уилям, ще кажеш, че се подчиняваш на неизбежното и колкото и да не одобряваш решението му, ще разрешиш тялото да бъде изпратено в Хонконг. Утре ние, Бабкот и аз, официално ще отнесем ковчега на борда на „Буйният облак“ от Канагава, където се намира в момента. Ти ще изпратиш ковчега официално, ще заявиш, че не можеш да понесеш пътуването с него на „Буйният облак“, но че ще тръгнеш с пощенския кораб вдругиден, когато той отплава за Хонконг. Всички ще са доволни.

— А ковчегът празен ли ще бъде? — попита Анжелик развълнувано.

Хоуг поклати глава, челото и челюстите му блестяха на светлината от камината.

— Не. В него ще има тяло, но не неговото, а на един рибар кореец, който умря в Канагава тази сутрин в клиниката. Междувременно тленните останки на Малкълм се намират в друг ковчег и все още тайно ще са в Канагава. Ако Джейми е с нас, би могъл да закара катера там утре вечерта, ще излезем в открито море и ако успеем да убедим Туийт да извърши богослужение, Малкълм ще бъде погребан, както ти желаеш. На следващия ден взимаш пощенския кораб и ще си остане скрито-покрито — стига всички да се закълнат, че ще пазят тайна.