Чтение онлайн

— Имаме десетки хиляди самураи, до един враждебно настроени към гай-джин, трябва да спечелим, те трябва да си отплават.

— Но нито турците, нито християните са имали оръдия — бе му отвърнал той. — Не забравяйте, че шогунът Торанага влезе в замъка в Осака с оръдия на гай-джин — тези гадове могат да направят същото тук.

— Дори да го направят, ние ще сме се изтеглили на сигурно място до хълмовете. Междувременно всеки самурай и всеки мъж, жена и дете в страната, дори смрадливите търговци, ще се съберат под нашето знаме и ще налетят върху тях като скакалци. Няма от какво да се боим — рече Анджо презрително. — При замъка в Осака беше по-различно, там се биеха даймио срещу даймио, а не срещу нашественици. Врагът не може да издържи битка на сушата. Във война по суша трябва да спечелим.

— Ще се наложи да изоставим всичко, Анджо-сама. Няма да ни остане какво да управляваме. Нашата единствена политика ще е да оплетем гай-джин, както паякът оплита своята далеч по-голяма жертва. Ние трябва да бъдем паякът, трябва да изплетем паяжината.

Но те нямаше да го послушат. Каква да бъде паяжината?

„Първо проучете проблема — пише Торанага в завещанието си, — после търпеливо намерете решението.“

А трудността на проблема с чужденците е как да постигнем техните познания, въоръжение, флота, богатство и търговия у нас и въпреки това да ги изгоним, да унищожим неравностойните споразумения и никога да не позволим някому да стъпи на бреговете ни без строги ограничения.

Торанага продължаваше: „Отговорът на всички проблеми в нашата страна може да се намери тук или във “Военното изкуство" на Сун Цзъ и в търпението."

„Шогунът Торанага е бил най-търпеливият владетел в света — помисли си той, — милиони пъти благословен.“

Макар да е бил върховният в страната, като се изключи замъкът в Осака, непобедимата твърдина, изградена от неговия предшественик диктатора Накамура, той е чакал дванайсет години, за да прескочи заложения капан, и го е обсадил. Замъкът изцяло е принадлежал на лейди Очиба, вдовицата на диктатора, на техния седемгодишен син и наследник Яемон — на когото Торанага тържествено се клел във вярност; охранявали са го осемдесет хиляди фанатично предани самураи.

Две години обсада, тристахилядна войска, оръдия от холандския капер „Еразъм“ на Анджин-сан, англичанинът, доплавал до Япония заедно с голям полк мускетари, също обучени от него, сто хиляди ранени, цялото му коварство и фаталното предателство отвътре, преди лейди Очиба и Яемон да си направят сепуку, за да не бъдат пленени.

После Торанага заключи замъка в Осака, запуши оръдията, строши всички мускети, разпусна мускетарския полк, забрани производството или вноса на всякакви огнестрелни оръжия, сломи властта на португалските Йезуити и християнски даймио, преразпредели феодалните владения, изпрати всичките си врагове на оня свят, създаде принципите на Завещанието, забрани всички превозни средства на колела, както и строежа на океански кораби, но за съжаление започна да изисква едва една трета от приходите за себе си и за най-близките в семейството си.

— Направи ни могъщи — мърмореше си Йоши. — Чрез Завещанието си ни даде власт, с която да запазим страната чиста и без войни, точно както го е предвиждал.

„Не бива да го посрамвам.

Ийе, какъв човек! Колко мъдро беше от страна на сина му Судара, втория шогун, да нарече династията с името Торанага вместо с истинското фамилно име Йоши — така че никога да не забравяме произхода си.

Какво ли би ме посъветвал сега?

Първо търпение, после би цитирал Сун Цзъ:

— Познавай врага си, както познаваш себе си, и няма да се страхуваш от никакви битки; ако познаваш себе си, но не врага си, за всяка спечелена победа ще заплатиш с един разгром; ако не познаваш нито врага си, нито себе си, ще отстъпваш във всяка битка.

Зная някои неща за врага, но недостатъчно.

Благославям баща си отново, че ме накара да разбера стойността на образованието, че ми осигури различни и специални учители — и чужденци, и японци. Тъжно е, че нямах дарба за езиците и че трябваше да уча чрез преводачи: от холандски търговци — световната история, а един английски мореплавател поправи грешките на холандците и ми отвори очите точно както Торанага е използвал Анджин-сан навремето, пък и всички останали.

Един китаец ми преподаваше управление, литература и Сун Цзъ; старият френски свещеник от Пекин, половин година ми откриваше Макиавели и като пчеличка го превеждаше на китайски за мен, а в замяна получи разрешение да живее във владенията на баща ми и да се наслаждава на Върбовия свят, който обожаваше; американският пират, бивш избягал роб от Изу, ми разказа за оръдията и за океаните от трева, наречени прерии, за техния замък, наречен Белия дом, и за войните, с които те изкореняват местните жители на страната; руският емигрант затворник, който претендираше, че е принц с десет хиляди роби, ми разказа фантазии за техните градове Москва и Санкт Петербург. Имаше и много други, които ме обучаваха няколко дни, месеци, години, но никой от тях не знаеше кой съм, бях забранил да им казват това. Баща ми беше толкова внимателен и потаен, и тъй ужасен, когато се вбесеше.

— Какво става с тези мъже, като си тръгнат, татко? — попитах го веднъж. — Всички са толкова изплашени. Защо? Нали им обеща награди?

— Ти си само на единайсет, синко. Ще ти простя нетактичността, че си позволяваш да ми задаваш въпроси. Но за да ти напомня за моето великодушие, ще останеш без храна три дни, ще изкачиш връх Фуджи сам и ще спиш на открито.“

Йоши потрепери. Тогава не знаеше какво означава „великодушие“. През онези три дни почти не умря, ала изпълни всичко, което баща му бе заповядал. Като награда за проявената самодисциплина баща му, даймио на Мито, му призна, че са го осиновили от семейство Хисамацу и че го готвят за наследник на рода Торанага: „Ти си седмият ми син. Така че ще имаш малко наследство и ще стоиш малко по-високо от братята си.“

— Добре, татко — бе отговорил Йоши, едва сдържайки сълзите си. Тогава не знаеше, че го готвят за шогун. По-късно, когато преди четири години шогунът Исйоши умря от тиф, а той беше на двайсет и две и подготвен от баща си за този пост, тайро И се противопостави и спечели, тъй като неговите лични привърженици държаха „Дворцовите порти“.

Така вместо Йоши за шогун бе избран братовчед му Нобусада. А на Йоши, семейството му, баща му и всичките им поддръжници набедиха да останат под арест. Едва когато И бе убит, Йоши бе свободен и си върна земите и почестите заедно с другите, които оцеляха. Баща му умря в затвора.

„Аз трябваше да съм шогун — помисли си той за стотен път. — Бях готов за това, бях обучен и щях да спра пропадането на шогуната; можех да създам нов съюз между шогуната и всички даймио и можех да се справя с гай-джин. Аз трябваше да имам принцеса за съпруга; никога нямаше да подпиша споразуменията или да разреша преговорите да се обърнат срещу нас. Щях да се справя с Таунсенд Харис и да открия нова ера на промени, нужни за приспособяването ни към външния свят. Щяхме да го направим сами, а не чрез гай-джин!

Но не съм шогунът, Нобусада е избран на този пост, споразуменията съществуват, принцеса Язу съществува, Санджиро, Анджо, а гай-джин са се залепили на нашата порта.“

Йоши потрепери. „Трябва да съм още по-предпазлив. Отровата е древно изкуство, стрела през деня или нощта. Навън има стотици нинджи, готови да ги наема. Има още и шиши. Какъв ли е отговорът? Сигурно има отговор?“

Чайките кръжаха и грачеха над града и замъка. Те прекъснаха мислите му. Огледа небето — никакъв признак за промяна, макар че беше месецът, когато задухваха силните ветрове и с тях пристигаше зимата. „Тази година зимата ще е лоша. Няма да гладуваме както преди три години, но реколтата е по-слаба и от ланшната…

Почакай! Какво каза Анджо, което ми напомни за нещо?“

Той се обърна и кимна на един от телохранителите си, вълнението му нарасна.

— Доведете онзи шпионин тук, рибаря, как му беше името? О, да, Мисамото, доведете го веднага при мен, но тайно — настанен е в източното караулно.

Вторник, 18 септември

Точно преди зори оръдията на флагмана изстреляха единайсет топовни салюта и катерът на Сър Уилям потегли от пристанището. От брега се чу слаб поздрав, всеки истински мъж беше там и наблюдаваше отплаването на флотата за Йедо. Вятърът се усилваше, облаци покриваха небето. Сър Уилям тържествено се качи на борда, зад него Филип Тайърър — останалият персонал беше вече на борда на съпровождащите ги военни кораби. Двамата мъже носеха рединготи и цилиндри. Ръката на Тайърър бе превързана за рамото.