Чтение онлайн

Марлоу кисело се насочи към сигналиста. Погледът му бе впит в „Пърл“, кораб на Нейно кралско величество, неговият кораб. Тримачтова, витлова фрегата, с един комин, с 21 оръдия, с 2100 тона товаровместимост, временно под командването на най-добрия му лейтенант Лойд. Искаше му се да е на борда, а не да лакейства на адмирала. Предаде на сигналиста съобщението, проследи го как използва знамената и прочете отговора, преди младият мъж да докладва.

— Той казва, че съжалява, господине.

— Откога си сигналист?

— От три месеца, господине.

— Трябва по-добре да научиш кодовете, точното съобщение гласи: „Капитан Лойд от кораба на Нейно кралско величество «Пърл» се извинява.“ Ако направиш друга грешка, ще изхвръкнеш.

— Слушам, господине, съжалявам, господине — отвърна унило младежът.

Марлоу се върна при адмирала. За негово облекчение потенциалната пропаст между двамата мъже, изглежда, се бе постеснила и сега те обсъждаха алтернативни планове за действие в Йедо, както и дългосрочни планове за отмъщение след случилото се на Токайдо. Докато изчакваше пауза в разговора им, Марлоу предпазливо поглеждаше Тайърър, който се усмихваше отзад. Искаше му се да се оттегли, така че да може да го поразпита за Канагава и за Анжелик. Трябваше да си тръгне същия ден, в който пристигна Сър Уилям, и нямаше информация от първа ръка какво се е случило оттогава.

— Е, г-н Марлоу? — Адмиралът изслуша съобщението и веднага рече сурово: — Изпратете друг сигнал: докладвайте на борда на моя флагман при залез-слънце. — Той видя, че Марлоу трепна. — И вие също, г-н Марлоу. Това извинение е незадоволително за проява на нехайство в моята флота. Така ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Ще помислим кой да поеме вашия кораб вместо него — адмирал Кетърър се обърна към Сър Уилям. — Какво говорихте? Не мисли…

От порив на вятъра такелажът изпращя. И двамата офицери погледнаха нагоре към мачтата, после към небето и наоколо. Никакъв знак за опасност все още, макар да знаеха, че времето е непредсказуемо този месец. В местните води бурите идваха внезапно.

— Какво говорихте? Не мислите, надявам се, че властите, тези Бакуфу, ще направят това, което искаме?

— Не, не, освен ако не ги принудим. В полунощ получих друго извинение от тях и молба за едномесечно отлагане, за да можели „да се консултират с по-висшите“, и още ред подобни глупости. Боже мой, как само го извъртат, върнах тъпия вестоносец с доста грубо и кратко съобщение, да ни удовлетворят, иначе…

— Съвсем правилно.

— Когато спуснем котва в Йедо, можем да изстреляме толкова салюти, колкото е възможно, за да оповестят влизането ни.

— Ще дадем кралския салют с всичките 21-о оръдия. Предполагам, че тази мисия може да се нарече официална визита на тяхното кралство. — После, без да се обръща, адмиралът сурово отсече: — Г-н Марлоу, предайте на цялата флота нашия план за действие и попитайте френския адмирал дали ще иска да направи същото.

— Тъй вярно, сър. — Марлоу отново отдаде чест и забърза.

— Планът за Йедо е все още същият, както се уговорихме, нали?

Сър Уилям кимна:

— Да. Аз и моята група ще слезем на брега и ще идем в Легацията — двеста войници като почетна охрана ще стигнат, от шотландските войски. Техните униформи и гайди са най-впечатляващите. Останалото си остава според уговорката.

— Добре. — Адмиралът разтревожено се вгледа напред. — Ще видим Йедо, щом заобиколим носа. — Лицето му се вкамени. — Едно е да дрънкаш оръжие и да стреляш във въздуха, но не съм съгласен да обстрелвам и подпалвам града, без да е обявена война.

Сър Уилям внимателно каза:

— Нека се надяваме, че няма да се наложи да моля лорд Палмърстон да обяви война или да ме упълномощи аз да го направя. Подробен доклад е на път към него. Междувременно отговорът му ще дойде след четири месеца, така че трябва да направим най-доброто, на което сме способни. Тези убийства трябва да спрат, Бакуфу трябва да бъдат хванати натясно по някакъв начин.

— Инструкциите на Адмиралтейството са да бъдем предпазливи.

— Със същата поща изпратих спешно съобщение до управителя на Хонконг, като го уведомявам какво съм планирал да сторя и го моля в случай на нужда за подкрепа с кораби и хора, както и за състоянието на г-н Струан.

— О, кога го направихте, Сър Уилям?

— Вчера. Компания Струан има клипер и г-н Макфей се съгласи, че въпросът изисква най-бързо разглеждане.

Кетърър язвително отбеляза:

— Целият този инцидент, изглежда, е направил Струан celebre, човекът, който бе убит, едва се споменава, изтъква се само — Струан, Струан, Струан.

— Управителят е личен приятел на семейството, а семейството е много добре свързано и е важно за търговските интереси на Нейно величество в Азия и Китай. Ама много.

— Винаги са ми звучали като сбирщина от пирати, цялата тая продажба на оръжие, опиум, всичко е заради едната печалба.

— И двете са законни, скъпи ми адмирале. Компания Струан е високоуважавана, с твърде важни връзки в Парламента.

Адмиралът не изглеждаше впечатлен.

— Много от лентяите са също там, за Бога, ако не възразявате на моите дрънканици. Проклетите идиоти се опитват през повечето от времето си да орежат фондовете на военноморските сили и на нашата флота — това е глупаво, след като Англия зависи от морските сили.

— Съгласен съм, че се нуждаем от най-добрите военноморски сили, с най-компетентните офицери, които да провеждат политиката на Империята — заяви сър Уилям.

— Политиката на Империята ли? Според мен — адмиралът отново се наостри, — военноморските сили прекарват повече от времето си, за да вадят пръстите на цивилните и на търговците от миришещите им задници, когато тяхната лакомия или двойни сделки забъркат някаква каша, от която няма измъкване. Както онези негодници там — късият му пръст посочи Йокохама от страната на пристанището. — Те са най-лошата сбирщина от отрепки, която някога съм виждал.

— Част от тях са такива, повечето — не, адмирале — брадичката на сър Уилям щръкна. — Без търговците и търговията нямаше да има никакви пари, никаква империя и никакви военноморски сили.

Почервенялото кожно образование на врата на адмирала стана мораво.

— Без военноморските сили нямаше да има търговия и Англия нямаше да стане най-великата нация, най-богатата в света, с най-великата империя, виждана някога, за Бога!

„Дрън-дрън“, искаше да изкрещи сър Уилям, но знаеше, че ако го направи тук, на палубата на флагмана, адмиралът щеше да получи удар, Марлоу и всеки моряк, който можеше да го чуе, щеше да припадне. Мисълта го изненада и отнесе повечето от грижите му, с които бе прекарал безсънната нощ след случилото се на Токайдо, нещо повече — позволи му да бъде по-дипломатичен.

— Военноморските сили са ненадминати, адмирале. И мнозина споделят вашето мнение. Дали ще пристигнем навреме?

— Да, да, ще стигнем. — Адмиралът помръдна рамене, някак се успокои, главата го болеше от бутилката с порто, изпита на вечеря след червеното бордо. Флагманът развиваше седем възли, по посока на вятъра, от това му стана приятно. Той огледа разположението на корабите, сега „Пърл“, корабът на Нейно величество, внимателно, заедно с двата малки военни кораба с по 10 оръдия на борда, беше променил курса в посока към пристанището. Френският флагман, тримачтова желязна витлова фрегата с 20 оръдия, плаваше някак надясно.