Чтение онлайн

Зноят от приближаващия огън бе адски. Спасението му се намираше само на няколко крачки надолу по сокака. Японецът запълзя напред. Тогава през сълзи чу гласовете на войниците точно зад гърба си. „Няма спасение!“

Рефлексите му се задействаха сами. Подпря се на здравата си ръка, скочи на крака и с могъщ крясък се метна в пожарището. Младичкият войник, който тичаше най-отпред, се закова на място. Пропълзя обратно и се прикри с ръце от горящия пъкъл — сградата щеше да рукне всеки момент.

— Мамка му! — Вонята на горяща плът го накара да си запуши устата и носа. — Без малко да го пипна тоя, сър. Точно той беше, дето го търси Сър Уилям…

Това бяха последните думи на младежа. Бомбите в раницата на Кацумата се взривиха със страшна сила и едно парче метал откъсна главата му, разпръсна войниците и офицера като кегли и изпотроши няколко крайника. Сякаш като ехо избухна един бидон с газ, после още един и още един. Май настъпваше апокалипсисът. Вятърът се бе усилил още повече и безмилостно пое огнените стълбове и жаравата.

Пламна първата селска къща.

Шоя, семейството му и цялото село, вече с маски срещу пушека и подготвени от момента на първата тревога, продължиха с отмерена и мъжествена бързина да опаковат ценните си вещи в малките огнеупорни тухлени заслони, издигнати във всяка градина.

Лумнаха всички покриви по главната улица на селото.

Бе минал по-малко от час след първия взрив, а Трите шарана вече не съществуваха. Бе опожарена и по-голямата част от Йошивара, стърчаха само комини, каменни подпори на къщи сред купчини пепел и жарава. Тук-там се валяше някоя чаша или манерка от саке, повечето обгорели и с пропукан емайл. Срещаха се метални кухненски прибори. От градините нямаше и помен, храстите бяха опърлени, а наоколо се трупаха замаяните жители. Като по чудо огънят бе пощадил две-три къщи, но наоколо им царуваше пълна пустош.

От другата страна на рова бе разположено селото. То бе обхванато от пламъци. Отвъд селото, в самата Колония, покривите на три къщи близо до Пияния град също се бяха подпалили. Една от тях принадлежеше на „Гардиън“, където се намираше новата кантора на Джейми Макфей.

Нетълсмит и чиновниците му пренасяха ведра с вода за Джейми, който стоеше на върха на една стълба и гасеше покрива. Другите — прислужници китайци заедно с Морийн — храбро щъкаха навън-навътре през централния вход и изнасяха наръчи с документи, матрици и всичко най-съществено. Горе Джейми губеше битката. Силен порив на вятъра тласна огнените езици към него. Той едва не падна от стълбата и се спусна на земята сразен.

— Безнадеждно е — задъхано изрече Макфей. Лицето и косата му бяха зацапани със сажди.

— Джейми, за Бога, помогни ми да пренеса печатарската машина! — викна Нетълсмит и се втурна в сградата. Морийн понечи да го последва, но Макфей я спря.

— Ти остани тук! Пази си роклята!

Морийн благоразумно се дръпна към морския бряг и се зае да помага на останалите да нареждат на куп спасеното имущество. Гореше вече целият покрив и върху Джейми и Нетълсмит се сипеше порой от жарава, докато те, залитайки, измъкваха малката преносима преса. Като видя, че покривът и сградата са обречени, Джейми се втурна да помогне на Нетълсмит да спасят печатарските букви, матриците, мастилата и някои документи. Скоро дървената постройка се превърна в опасен капан.

— Мамицата му и пожар — избухна Джейми и ритна сърдито кутията с набора. Обърна се, защото усети, че Морийн го хваща за ръката.

— Съжалявам, любими — промълви тя, обляна в сълзи.

Макфей я взе в прегръдките си и изрече пламенно и искрено:

— Голяма работа, нали ти си добре — само това има значение.

В този миг претичаха самураи огнеборци. Джейми със знаци запита един от тях къде да намери маска срещу пушека. Войникът изсумтя, извади цяла шепа от ръкава си и отново хукна. Джейми ги натопи в едно ведро с вода.

— Ето, Морийн — подаде първата на нея, а другата на Нетълсмит, който седеше върху едно буре на брега и псуваше беззвучно. Покривът се срути и сградата се превърна в огнен пъкъл.

— Ужасно — рече Джейми на Нетълсмит.

— Да, но все още не е катастрофално. — Мършавият възрастен човек посочи улицата. Северната част от Колонията не бе обхваната от пожара. — Струанови, Брокови и легациите си стояха невредими. — Ако имаме поне малко късмет, няма да стигне чак дотам.

— Този вятър ще ни довърши.

— Да. Тук на брега сме на сигурно място… Появиха се още огнеборци с брадви в ръце. Сред тях бе и Дмитрий. Видя какво ги е сполетяло.

— Исусе, колко съжалявам! — провикна се той в движение. — Отиваме да прочистим ивица земя, та дано спрем пожара.

— Джейми, иди с тях да им помогнеш. Тук съм в безопасност — обади се Морийн.

— Тук наистина няма какво повече да се прави — подкрепи я Нетълсмит. — Аз ще се погрижа за нея. На сигурно място сме, а ако се наложи, ще отидем у Струанови. — Вестникарят извади молив и хартия, замислено близна графита и започна да пише.

Мъжете цепеха бараките с брадви. В най-южния край колибите пламтяха. Вятърът ставаше все по-горещ и все по-силен с всяка изминала минута. Удвоиха усилията си, но нов порив ги засипа с огнена жарава и ги отблъсна.

Дмитрий безпомощно вдигна ръце:

— Божичко, виждал ли си някога нещо да изгаря толкова бързо? Тия хижи са като кутии с огниво!

— Дай да погледнем ей там — изкрещя Джейми и посочи към стобора на Йошивара. Всички се втурнаха подире му.

Не можеха да направят кой знае какво. Пламъците се разпространяваха прекалено бързо, хората търчаха насам-натам с ведра в ръце, но тъкмо да потушат някое огнище, наблизо избухваха десет нови. Навред се щураха зашеметени жени и прислужници, търсещи убежище.

Почти всички се бяха изгубили сред кървавото зарево над Йошивара. Мъжете се смесиха с оцелелите и тревожно затърсиха кой своето момиче, кой мама-сан. Джейми се присъедини към тях, а погледът му скачаше от лице на лице, та дано открие Неми. Не бе забравил за нея. „Ако някой успее да избяга, това ще е тя“ — бе си помислил той, но изведнъж усети несигурност. Тук за познато лице.

— Гомен-насай, Неми-сан, уакаримасу-ка? — питаше ги дали са я виждали, но всички му отвръщаха вяло с поклони и с насилени усмивки:

— Айа, гомен-насай — не, толкова съжалявам.

Дмитрий излетя от пушека, като кашляше и се задъхваше.

— Самураите са страхотни огнеборци. Можем да понаучим едно-друго от тях. Само дето не могат да спрат тоя шибан пожар. Виждал ли си Неми?

— Не, тъкмо се канех да те питам.

— Може да е от другата страна или ей там — изхъхри Дмитрий и посочи към ливадата пред хиподрума, където няколко петролни лампи осветяваха тъмнината. — Някои от тях се събират там, а други оттатък. Слушай, аз ще огледам към Северната порта и отвъд канала, ти виж на ливадата.