Чтение онлайн

Не го целуна, колкото и да й се искаше. — Той й струваше толкова хубав в обгорените си дрехи, с небръснатото си и изпито от грижи лице. Нищо нямаше да му помогне така, както една гореща супа, греяно уиски и добър сън.

Докато идваше насам, мнозина й разказаха колко смело се е държал през цялата нощ. Тя бе прекарала по-голямата част от времето си в утешаване на госпожа Лънкчърч и госпожа Суомп, докато съпрузите им заедно с останалите се опитваха да опазят сградата на Струанови. Бе наливала в малки количества от „дяволското питие“, както майка й наричаше всички алкохолни напитки, разбира се, не в присъствието на баща й. Бе се грижила за изгаряния и бе водила пострадалите при Хоуг и Бабкот, разпънали полева болница възможно най-близо до засегнатата област.

— Изглеждаш чудесно, Джейми, просто си поизморен.

— Не повече от другите.

Сър Уилям осъзна, че са го забравили, и без да изпита капка завист, отдаде чест с камшика си.

— До скоро, Джейми. Госпожице Морийн.

Двамата го наблюдаваха как поема в лек галоп.

Нейната ръка и близостта й доставиха удоволствие на Джейми. Изведнъж мрачните му предчувствия и всичките му тревоги за бъдещето отново го връхлетяха. Макфей се извърна и я прегърна силно, сякаш влагаше цялото си страдание. Морийн се разтопи от щастие в прегръдките му и му предаде цялата си сила.

— Бог да те благослови, чак не ми се вярва, но ти отново ме върна към живота. — После Джейми си спомни как Морийн бе измъкнала пет хиляди от Тес и възкликна радостно: — Боже Господи, Искрице, живи сме, имаме късмет и всичко ще бъде чудесно, и то благодарение единствено на теб!

— Не преувеличавай, моето момче — леко се усмихна тя, притиснала страната си до бузата му. — Няма нищо общо с мен. — „Бог върши това — помисли си шотландката, — това е Неговият дар за нас жените. Той прави такъв дар и на мъжете в някои особени моменти.“ — Просто такъв е животът. — Каза „живот“ вместо „любов“, защото бе сигурна, че това наистина е едно и също.

— Гордея се с теб, моето момиче. Държа се великолепно снощи.

— Ой, да, но всъщност не направих, кажи-речи, нищо. Хайде да вървим. Време е да дремнеш.

— Няма време — трябва да се срещна с шоя.

— Първо ще поспиш преди събранието. Аз ще те събудя с чаша чай. Ще легнеш в моето легло. Албърт разправя, че тази стая ще остане наша, докогато пожелаем. Ще изхвърля всички хора от вкъщи.

— А ти какво ще правиш? — Джейми се усмихна.

— Ще ти държа ръката и ще ти разкажа приспивна приказка.

Тайърър отвори очи и се озова в ада. Всичко го болеше, всяко поемане на въздух раздираше дробовете му, очите му пламтяха, а кожата го смъдеше. В парливата димна тъмнина видя как някакви безтелесни японски лица се взират в него. Бяха двама с изкривени в жестока усмивка устни и всеки момент щяха да измъкнат тризъбците си и отново да го подложат на мъчения. Едното от лицата се доближи до него. Филип се отдръпна и извика от болка. Като през мъгла чу японски думи, а след това някой каза на английски:

— Тайра-сама, събуди, ти безопасен!

Мъглата се разсея.

— Накама?

— Да. Ти спасен.

Сега вече Тайърър различи, че светлината идва от една петролна лампа. Изглежда, се намираше в пещера и Накама му се усмихваше. А също и второто лице. „Сайто! Братовчедът на Накама, който се интересува от кораби… Не, това не е Накама — това е убиецът Хирага!“

Филип се надигна и падна назад с гръб към стената на тунела. От главоболие за миг едва не ослепя, задави се и започна да кашля и да повръща. Когато най-сетне спазмите преминаха, усети, че някой допира чаша до устните му. Жадно изпи ледената вода.

— Извинявай — прошепна англичанинът. Хирага отново уви одеялото около полуизгорялото му кимоно за спане. — Благодаря.

Със затаен дъх започна да си припомня същински калейдоскоп от образи, които се сливаха във все нови и нови картини на пламтящи стени. Хирага го измъкваше от пламъците и тичаше, падаха и пак ставаха. Къщите се срутваха около тях, храсталаците избухваха в лицата им… „Не мога да дишам, задушавам се, не мога да дишам.“ Хирага крещеше:

— Бързо, оттук… не, оттук, не назад, оттук…

Все не успяваше да си припомни нещо, но отново се надигаше, бягаше насам-натам през плътната завеса от огън пред него; и ето — кладенеца… огнените езици се протягат към тях, достигат ги.

— Надолу, надолу, там, бързай.

Надникна в дълбините, долу светеше лампа — като небесно светило в мрака… лицето на Сайто… и изведнъж сякаш го прониза мълния…

„Фуджико.“

— Къде е Фуджико? — бе изкрещял той.

Едва поемайки си дъх, Хирага надвика тътена на пожара:

— Бързо слизай, тя умряла в стая — Фуджико умряла, когато намерил теб… бързо, и ти умреш!

Сега вече Тайърър си спомни ясно. Бе изскочил от кладенеца и бе понечил да се втурне назад. Огънят ставаше все по-силен, там го чакаше сигурна смърт, но той бе длъжен да отиде при нея. А после се озова на земята по корем от зверски удар в темето.

— Ти… Аз отивал при нея, но ти защо спрял мен?

— Да. Няма как спасиш. Фуджико умряла, толкова съжалявам, аз видял. Тя умряла, ти също, ако върнеш, затова ударил и донесъл тук. Фуджико умряла в стая. — Хирага го произнесе спокойно, все още възмутен от Тайърър, задето бе рискувал живота и на двама им заради подобна глупост. Едва бе успял да вдигне англичанина на раменете си и да се спусне надолу, за малко да загуби равновесие. Бяха на косъм от смъртта — едва не загинаха в пламъците. Японецът беснееше — дори и най-бака човек щеше да разбере, че няма как да я намерят, че тя не би могла да оцелее.

— Ако не ударил, ти мъртъв. Мъртъв по-добре?

— Не — скръбно отвърна Тайърър. — Извинявай, ти пак ми спаси живота. — Прокара ръка по лицето си и безуспешно се опита да се справи с мъката си. „Фуджико — мъртва, о. Боже, о. Боже.“ — Извинявай, Нак… извинявай, Хирага-сан. Къде сме?

— Тунел. Близо Три шарана. Аз минал до село през стобор, ров. — Хирага посочи с ръка отвора на кладенеца. — Сега ден.

Тайърър с усилие се изправи на крака, почувства се малко по-добре. Виещият се дим замъгляваше дневната светлина над кръглото гърло на кладенеца, но все пак си личеше, че е утро.

— Додзо. — Акимото усмихнат му подаде препаска и кимоно.

— Домо. — Тайърър се ужаси от вида на собственото си кимоно, което почти напълно бе изгоряло. Имаше няколко съвсем леки изгаряния по краката си. В това време Хирага се катереше по разнебитените ръчки, за да надникне навън, но горещината тутакси го върна обратно.

— Не става, много горещ, заповядай. — Отново му поднесе вода и Филип я прие с благодарност. — Тайра-сама, най-добре върви по този път — посочи към тунела.