Чтение онлайн

— Не разбирам какво означава това.

— Мисли за хронолита като за ограничено събитие в пространство-времето. Съществува интерфейс, граница между конвенционалния поток на времето и негативната тау-аномалия. Това не е просто бъдеще, което говори с настоящето. Това са вълни, водовъртежи и течения. Бъдещето променя миналото, което на свой ред променя бъдещето. Разбираш ли?

— Горе-долу.

— С други думи, налице е турбуленция, която се влияе не толкова от причината и следствието или от парадокса, а от съотношението и случайността. Не можеш да търсиш причината за Банкокския инцидент, защото тя все още не съществува, но би могъл да търсиш признаци в турбулентността, в неочакваните взаимовръзки.

— Като например?

— Когато пишех статията, не разполагах с примери. Но някой я е приел на сериозно и е започнал да работи над изводите. Във ФБР изровили архивите и издирили всички хора, разпитани след Чъмфон, което обаче е малка, почти незначителна статистическа извадка. След това съставили база данни с имената и досиетата на всички хора, които са изказвали по един или друг начин мнение или отношение за хронолитите, поне в онези ранни дни, на всички, които са участвали в научната експедиция в Чъмфон, включително и на момчетата, които са управлявали тракторите и са монтирали кенефите, на всички разпитани от зоната на поражение. Когато приключили, потърсили връзки.

— И, предполагам, са намерили?

— Има някои доста страни неща. Но най-странното от всичко сме ние с теб.

— Какво, заради „Корнел“?

— Донякъде, но помисли сам, Скоти. Имаш преподавателка, която говори за тау-връзки и екзотична материя далеч преди да се случи онова в Чъмфон. Която след това става всепризнат експерт по хронолити. Имаш и бивш неин студент, стар приятел, който по случайност е бил на брега на Чъмфон, дори е арестуван на миля от мястото, където се появява първият хронолит, часове след събитието.

— Сю — прекъснах я. — Това не значи нищо. Сама го знаеш.

— Прав си, няма причиннозначение, но не в това е въпросът. По-важното е, че ни бележи и двамата. Да се опиташ да си представиш създаването на хронолита, е като да разплетеш пуловер, преди още да е бил оплетен. Не можеш. В най-добрия случай ще намериш конци, които са с подходяща дължина или сходен цвят и би могъл да направиш предположения относно начина на заплитането им.

— Затова ли федералните разследваха баща ми?

— Интересува ги абсолютно всичко. Защото не знаем кое може да се окаже важно.

— Това е логика на параноята.

— Какво пък, мисля, че точно с това си имаме работа — логика на параноята. Затова и двамата сме под наблюдение. Не сме заподозрени в престъпни действия, поне не в обикновения смисъл. Но те се страхуват от това, което бихме могли да станем.

— Опасяват се, че ние сме лошите, така ли?

Тя надзърна през прозореца към облаците отвън и океана, който се разстилаше под нас подобно на тъмносиньо огледало.

— Не забравяй, Скоти. Който и да е Куин, най-вероятно не той е създателят на тази технология. Завоевателите и кралете рядко са гениални учени. Те използват това, до което успяват да се докопат. Куин може да е всеки и навсякъде, но най-вероятно той ще открадне тази технология и кой може да каже дали няма да я открадне от нас? Ами ако ние сме добрите? Може би ние сме онези, които ще разрешат загадката. Това също не е изключено — просто различен вид връзка. Ние не сме обикновени затворници, иначе сега щяхме да сме в килия. Нас ни наблюдават, но също така и ни пазят.

Огледах пътеката, за да проверя дали някой не ни подслушва, но Морис бе станал и разговаряше с една от стюардесите, а Рей четеше някаква книга.

— Дотук нямам особени възражения за работата — рекох. — Плащат ми добре, повече, отколкото на много хора, и ще видя места, които иначе са недостижими за мен. — А и ще подхраня интереса си към хронолитите, помислих, но не го добавих. — Но въпреки всичко, не мога да обещая…

Да остана докрай в играта, мислех да кажа. Да се превърна във верен последовател, като Рей Мозли. Не и когато светът отива по дяволите, а някой трябва да защитава малката ми дъщеричка.

Тя ме прекъсна с тъжна усмивка.

— Не се безпокой, Скоти. Никой вече не обещава нищо на никого. Защото никой не е сигурен в каквото и да било. Това е лукс, без който ще трябва да се научим да живеем.

Бях се научил да живея без този лукс преди доста време. Едно от правилата, когато имаш родител шизофреник, е да свикнеш да понасяш странното поведение. Да привикваш с него. Поне до известна граница.

Защото отвъд тази граница лудостта завладява всичко. Тя прониква в теб и се настанява като у дома си, докато накрая няма на кого да се доверяваш — дори на самия себе си.

Най-трудно се оказа преминаването през първия контролен пункт на шосето от летището. Тук военните връщаха всякакви поклонници и фанатици, привлечени от необичайната суматоха.

„Ерусалимски синдром“ — така го бяха кръстили психиатрите преди десетилетия. Посетителите обикновено оставаха смаяни и зашеметени от културното и митологичното значение на града. Понякога се отъждествяваха с него до такава степен, че се увиваха в бели платна и нахлузваха сандали, участваха в религиозни церемонии или се опитваха да правят животински жертвоприношения на Храмовия хълм. Феномен, който подхранваше непрестанно с пациенти психиатричната болница „Кфар Шаул“.

Вълната на глобалната несигурност, създадена от хронолитите, вече бе предизвикала нов приток на поклонници, а евакуацията бе довела този процес до трескаво състояние. Ерусалим се евакуираше заради безопасността на обитателите му, но какво значение можеше да има това за един фанатик? Проправяхме си път през колони от автомобили, някои изоставени преди контролния пункт, след като шофьорите им бяха отказали да обърнат назад. Имаше и постоянен поток от полицейски коли, линейки и военни камиони.

Преодоляхме тази пречка по здрач и пристигнахме в хотела тъкмо когато последните лъчи на слънцето се изгубиха зад хоризонта.

Навсякъде из града бяха оборудвани наблюдателни постове: не само наши, но и на военните, на ООН, на представители на различни израелски университети, както и на журналисти от целия свят. Хотелът ни бе на билото на хълма Скоп ( Хар хатсофимна иврит, което случайно означаваше „оглеждам“) и мястото се оказа отлично подбрано. Тук са били разположени римляните през 70-а година сл.Хр., малко преди да смажат еврейския бунт. Кръстоносците също са отсядали по тези места, по известни причини. Гледката към Стария град бе поразителна и всяваща смут. Евакуацията, особено на палестинските квартали, не бе протекла гладко. На места все още горяха пожари.