Чтение онлайн

— Искам да й помогна, Джанис.

— Какво пък, щом настояваш, Уит сигурно ще се съгласи да поемеш малка част.

Добре, че бях пестелив през последните пет години. „Малката част“ се оказа половината от цената на операцията.

— И така, Скоти — рече ми Сю Чопра, — готов ли си за пътешествие?

Вече й бях казал за операцията на Катлин. Осведомих я и че искам да съм при дъщеря ми, когато се възстановява — и че последното не подлежи на обсъждане.

— Че това може да продължи половин година — възрази тя. — Да не мислиш, че разполагаме с толкова много време?

Седяхме в просторното кафене, четирима на масата край прозореца, от който се виждаше шосето. Аз, Сю, Морис Торанс и един млад мъж на име Реймънд Мозли.

Рей Мозли беше физик, специализант в Масачузетския технически университет, който работеше със Сю върху някои електронни изобретения. Двайсет и пет годишен, с добре очертано шкембенце, чорлав и с ум като наточен бръснач. Избягваше ме няколко седмици, най-вече защото бях непозната физиономия, но постепенно ме прие, когато осъзна, че не съм му съперник за привързаността на Сю Чопра.

Сю, разбира се, бе с близо петнайсетина години по-възрастна от него, а и сексуалните й вкусове не бяха насочени към мъже, още по-малко към млади физици със занемарена външност, които смятаха, че задушевен разговор на тема мю-мезонни взаимодействия може да се възприеме като покана за интимна близост. Сю му бе обяснила всичко това няколко пъти и Рей привидно бе приел обяснението. Но все още я обстрелваше с влажни погледи от другата страна на масата и се съобразяваше с мнението й с верността на любовник.

— Удивително е — поде Сю — колко малко сме научили в действителност за хронолитите през годините след Чъмфон. Всичко, което можем, е да ги характеризираме до известна степен. Знаем например, че не могат да бъдат съборени, колкото и да копаем основите, защото поддържат фиксирана дистанция от земния център на гравитация и постоянна ориентация — дори ако това означава да увиснат насред въздуха. Знаем, че са инертни, че притежават известен индекс на рефракция, че са по-скоро излети, отколкото изваяни, и така нататък. Но нищо от това не ни помага да разберем същността им. Ние възприемаме хронолитите по начина, по който средновековен теолог би възприел автомобила. Той е тежък, тапицерията се загрява от пряка слънчева светлина, едни детайли са остри, други — гладки. Някои от тези детайли могат да бъдат важни, повечето вероятно не са, но не можеш да ги сортираш, без да притежаваш обединяваща теория. А точно тя ни липсва.

Ние кимахме с мъдър вид, както правехме обикновено, когато Сю разсъждаваше на глас.

— Но някои детайли са по-интересни от другите — продължи тя. — Например: разполагаме с данни, че съществува постепенно, стъпаловидно нарастване на фоновата радиация в околностите седмици преди появата на хронолита. Не опасна, но доловима при измерване. Китайците направиха известни проучвания по въпроса, преди да престанат да споделят информация с нас. Японците също извадиха късмет. Те имат радиационни монитори за рутинни наблюдения на техния термоядрен реактор „Сапоро-Техникс“. В Токио са се опитвали да установят причината за нарастването на радиационния фон дни преди появата на хронолита. Веднага след изникването му радиацията рязко се върнала към нормалното си ниво.

— Което означава — прекъсна я Рей Мозли, сякаш, за да обясни на бавноразвиващите се, — че макар да не можем да предотвратим появата на хронолитите, разполагаме с относително сигурно средство за предсказване.

— Да, бихме могли да предупредим поне хората — съгласи се Сю.

— Това звучи доста обещаващо — рекох. — Ако знаеш къде да търсиш.

— Така е — призна Сю. — В което е и проблемът. Но на доста места съществува постоянна апаратура за проследяване на фонова радиация. Вашингтон уговори с повечето приятелски държави да бъдат монтирани такива устройства около всички големи градове. Ако не друго, поне ще евакуираме хората от района на бедствие.

— Докато ние — добави Рей — ще бързаме тъкмо нататък.

Сю го погледна строго, сякаш си бе позволил да навлезе в нейната област.

— Няма ли да е опасно за нас? — попитах.

— Така е, но помисли за другите възможности — директен запис от мястото на събитието, измерване на множество показатели… подобна информация ще е безценна.

— От безопасно разстояние… надявам се — вметна Морис Торанс.

— Бихме могли да сведем до минимум заплахата.

— Май говорим за нещо, което ще се случи скоро? — попитах.

— След броени дни, Скоти — погледна ме Сю. — Дори може би по-скоро. Зная, че съобщението ти идва в последния момент. Вече сме поставили наблюдателни постове и сме пратили там наши специалисти. Всички признаци говорят за масивна поява след около петнайсет дни. Обявата за евакуация ще излезе във вестниците тази вечер.

— И накъде ще пътуваме?

— Ерусалим — отвърна Сю.

Даде ми един ден да си събера багажа и да сложа нещата си в ред.

Вместо това се качих на колата.

Когато бях на десет, един ден се върнах от училище и заварих майка ми да търка пода на кухнята, което може да изглежда като нещо съвсем естествено, докато не я погледах известно време. (Вече се бях научил да я наблюдавам внимателно.)

Майка ми не беше красавица и предполагам, че съм го знаел и тогава, по онзи отвлечен начин, по който децата възприемат подобни неща. Имаше сурово, намръщено лице и рядко се усмихваше, което правеше усмивките й възпоменателно събитие. Ако пък се разсмиваше, прекарвах цялата нощ в развълнувани спомени за случая. По онова време бе едва на трийсет и пет. Никога не носеше грим и имаше дни, когато дори не си правеше труда да си среше косата — можеше да си го позволи, защото косата й бе черна и притежаваше естествен блясък.

Майка ми мразеше да купува дрехи. Носеше малкото неща, които държеше в гардероба си, докато станат неизползваеми. Понякога, когато излизах с нея на пазар, се срамувах заради раздърпания й син пуловер с голяма дупка от изгаряне от цигара отстрани, през която се виждаше презрамката на сутиена й, или жълтата блуза с петно във формата на Калифорния под дясното рамо.

Когато набирах смелост да й обърна внимание върху тези неща, тя се прибираше мълчаливо у дома и обличаше нещо по-представително. Но мразех да й говоря за това, защото се чувствах превзет и женствен, осъзнавах, че не отива на едно малко момче да се „интересува от дрехи“ и че не това е най-важното на този свят. Просто не исках хората да отместват поглед встрани, когато се редяхме на опашката в магазина.

Когато се прибрах у дома в онзи ден, тя носеше изтъркани джинси и една от ризите на баща ми. Жълти гумени ръкавици скриваха ръцете й до лактите, над които се виждаха някои пресни драскотини — трябваше да им обърна внимание. Това беше униформата й за чистене — процес, на който се отдаваше фанатично. Кухнята вонеше на лизол и амоняк, както и на още дузина други препарати и дезинфектанти, които държеше в една кутия под мивката. Беше си завързала косата нагоре с червена превръзка и вниманието й бе погълнато изцяло от плочките на пода. Не ме забеляза, докато не оставих кутията от сандвичите на масата.