Чтение онлайн

Осигуриха ни синя кола без полицейски знаци и с всички необходими пропуски, залепени на предното стъкло. Имаше и допотопен джипиес приемник, монтиран на предното табло до шофьора. Морис подкара по улица „Лехи“, а аз зяпах през страничното стъкло.

Отново валеше и палмовите дървета покрай улицата бяха надвиснали. Денем улиците съвсем не бяха пусти — имаше полицейски постове на всички кръстовища, патрулни коли из кварталите и само забранената зона около предполагаемия район на поява бе напълно евакуирана.

Морис навлезе в Новия град и сви по улица „Цар Давид“, сърцето на забранената зона.

Евакуацията на голямо населено място не е само транспортиране на живеещите в него, макар това да е най-важната част. Има и доста инженерна работа. Щетите, причинявани от появата на хронолитите, са резултат от първоначалната студена вълна, така наречения термичен импулс. Близо до точката на контакта всеки пълен с вода контейнер може да се пръсне. Жителите на Ерусалим бяха предупредени да източат водопроводните си тръби, преди да напуснат, а градските власти се бяха опитали да запазят водопроводната система, като я бяха обезвъздушили, макар че последното заплашваше да затрудни погасяването на пожарите — които щяха да възникнат неизбежно, след като изпарените течности и газове напуснат отслабените от студа контейнери. Според предписанията трябваше да се опразнят всички клозетни казанчета, газови и кислородни бутилки. В действителност обаче, при невъзможност да се осъществи контрол върху всяко жилище или обществено заведение, никой не можеше да гарантира, че това ще бъде изпълнено. А близо до мястото на поява термичният импулс можеше да превърне в смъртоносно взривно устройство дори бутилка с мляко.

Магазините и офисите бяха затворени, стъклата на прозорците облепени с тиксо, небостъргачите бяха тъмни, хотел „Цар Давид“ — безжизнен като труп.

— Празният град е зловеща гледка — подхвърли Морис. — Направо тръпки те побиват. — Той забави на следващия контролен пункт и махна с ръка на войниците, които вече бяха забелязали пропуските ни. — Знаеш ли, Скоти, наистина не изпитвам удоволствие от това да слухтя покрай теб и Сю.

— Това означава ли, че трябва да се чувствам по-спокоен?

— Просто се опитвам да разговарям. Но сам ще признаеш, че в това има логика.

— Така ли?

— Вече ти четоха лекцията.

— А, онова за съвпаденията? Което Сю нарича „тау-турбуленция“? Не съм сигурен, че съм склонен да й вярвам.

— Така е — потвърди Морис, — но по-важно е как изглежда в очите на хората от Конгреса и администрацията. Има два неоспорими факта за хронолитите, Скоти. Първо, никой не знае как се правят. Второ, докато ние с теб си говорим, някой вече обмисля този проблем. Това, че снабдяваме Сю и хора като нея с цялата налична информация и й осигуряваме възможност за научни разработки, е нож с две остриета — защото не е изключено тъкмо ние да открием тази технология, а после знанието да бъде откраднато, да попадне в погрешни ръце. Може би нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не бяхме отворили кутията на Пандора.

— Логиката на затворения кръг.

— Което не значи, че е погрешна, нали? В положението, в което се намираме, би ли изключил някоя възможност само защото не я намираш за добре построен силогизъм? — Свих рамене. — Не смятам да ти се извинявам за начина, по който надзъртах в миналото ти. Това е едно от онези неща, които правиш, когато става въпрос за национална сигурност, като да свикваш запаса или да раздаваш купони за храна.

— Не знаех, че са ме взели запас.

— Можеш да мислиш за работата си и по този начин.

— Защото съм бил студент на Сю Чопра? Или защото се озовах в Чъмфон, когато се появи хронолитът?

— По-скоро, защото всички ние сме завързани един за друг с невидимо въже.

— Това е прекалено… поетично.

Известно време Морис кара, без да продума. Слънцето се показваше от време на време между облаците.

— Скоти, аз съм разумен човек — заговори отново той. — Или поне така ми се ще да мисля за себе си. Все още ходя в неделя на църква. Да работиш за ФБР, не означава задължително да си чудовище. Знаеш ли какво представлява модерното бюро? Няма нищо общо със стражари, апаши, плащове и кинжали и всички тези глупости. Двайсет години не можах да отлепя задник от едно бюро в Куантико. Ходех на учения по стрелба, но нито веднъж не ми се е случвало да употребявам оръжие по необходимост. Ние с теб не се различаваме особено.

— Едва ли ме познаваш толкова добре, Морис.

— Добре де, прав си, правя предположения, но за да не спорим повече, нека се съгласим поне, че и двамата сме нормални хора. Аз лично не вярвам в нито едно свръхестествено явление, освен в описаните в Библията, а и там вярата ми се простира само до края на неделната проповед. Хората ме определят като уравновесен. Дори скучен. Изглеждам ли ти скучен?

Отново премълчах.

— Но и аз имам мечти, Скоти. Първия път, когато видях онова чудо в Чъмфон по телевизията, бях шашардисан. Най-странното беше, че го познавах. Бях го виждал и преди. В сънищата си. Нищо конкретно, никакви пророчества, нищо, което бих могъл да докажа на когото и да било. Но още щом го зърнах, разбрах, че ще стане част от живота ми. — Той гледаше право напред. — Дано тези облаци се разсеят до утре вечер. Ще е по-добре за видимостта.

— Морис — рекох, — има ли нещо вярно във всичко това?

— Да не смяташ, че си правя майтап?

— И защо не?

— Защо не ли? Ами, защото познавах и теб, Скоти. От сънищата, имам предвид. Още първия път, когато те видях. Теб и Сю — двамата.

Като чета отново тези страници, си давам сметка, че съм казал твърде много за себе си и недостатъчно за Сю Чопра. Но аз мога да ви разкажа само моята история, така както я преживях. Сю, предполагам, е била твърде погълната от работата си и сляпа за силите, които се възползваха от нея и я превръщаха в безгласен служител на държавната машина. Безпокоеше ме колко лесно приема тази роля, вероятно защото аз се измъчвах от подобни скрупули. Имах достъп до най-бързите компютри и програми, които ми осигуряваха невероятни възможности за анализ. Но същевременно самият аз бях под постоянно наблюдение и трябваше да заплащам с ДНК проби и анализ на урината удоволствието да науча какво е тау-турбуленция.

Бях си обещал, че ще понасям това поне докато финансирам лъвския пай от операцията на Катлин. След това можех спокойно да напусна играта. Ако настъплението на хронолитите продължеше, предпочитах да съм у дома, близо до дъщеря си, когато кризата се влоши.

Разбира се, давах си сметка, че в положението, в което Кати се намира, аз мога да й бъда най-много морална опора, нещо като родител на резервната скамейка. Но имах чувството — всъщност бях уверен, също както Морис вярваше в сънищата си, — че рано или късно тя ще има нужда от мен.

Намирахме се в Ерусалим, защото хронолитът бе предизвестил пристигането си чрез едва забележимо покачване на фоновата радиоактивност — като предупредителен грохот на вулкан. Дали имаше, питах се, предупредителна тау-турбуленция, каквото и да означаваше това? И ако е така, можеше ли да бъде доловена? Да бъде доказана?

Когато се събудих във вторник сутринта, оставаха ни по-малко от петнайсет часа до предполагаемия момент на появата. Днес целият етаж бе заключен, на никого, освен на техниците, които отговаряха за антените и камерите на покрива, не бе позволено да го напуска. Доставяха ни храна от кухнята на хотела по предварителна заявка.

Градът бе странно смирен и притихнал под тюркоазеното небе.

Същия следобед на посещение дойде израелският министър на отбраната. Съпровождаха го двама вестникарски фотографи, трима адютанти и неколцина министри от кабинета. Министърът бе плешив мъж, облечен в зелени полувоенни дрехи. Той изслуша с видимо внимание обясненията на Сю за нашата апаратура за наблюдение и с не по-малко старание донякъде прибързаните обяснения на Рей Мозли за „леда на Минковски“ — доста неточна метафора, по мое мнение.