Чтение онлайн

Щях да се върна право в мотела, ако не беше жената, която пушеше цигара на стъпалата пред църквата.

Беше моя възраст, с угрижено, но същевременно замислено и съсредоточено лице. Имаше къса лъскава коса. Очите й бяха скрити в сянката, когато погледна към мен.

— Прощавайте — рече механично и изгаси цигарата.

Казах й, че нямам нищо против. Тютюнопушенето и приготвянето на цигари беше незаконно от доста време насам, но аз лично не възразявах — бях израснал във време, когато цигарите все още бяха разрешени.

— Омръзна ли ви? — попита тя и махна с ръка към вратата на църквата.

— Засега.

Тя кимна.

— Реджина Лий е доста активна и знае какво прави. Но Господ ми е свидетел, че не ми трябва стоката, която предлага. Не, благодаря.

Представих се, тя също. Казваше се Ашли Милс, а синът й — Адам. Адам бе на осемнайсет, дълбоко въвлечен в местната куинистка мрежа и бе изчезнал преди шест дни. Също като Катлин. Сравнихме информацията. Оказа се, че Адам също членувал в младежката организация на Уит Делахънт, както и в още няколко радикални групички. Най-вероятно двамата с Кати се познаваха.

— Какво съвпадение, а? — подметна Ашли.

Рекох й, че няма такива неща.

Все още разговаряхме, когато срещата приключи и на стълбите се изсипа малка тълпа. Предложих й да пием кафе наблизо — тя живееше в района.

Ашли ме огледа замислено, открито и донякъде преценяващо. Имаше вид на жена, която не храни илюзии по отношение на мъжете.

— Какво пък, защо не? Има едно денонощно кафене непосредствено до аптеката, на другия ъгъл. — Поехме натам.

Ашли със сигурност едва свързваше двата края. Полата и блузата й изглеждаха като купени от магазин за употребявани дрехи, макар че бе положила старание да изглежда добре. Държеше се с достойнство, което не бе изкуствено. В кафенето отброи монетите до последния цент, за да плати за кафето. Спрях я с ръка и казах, че аз ще почерпя, после подадох кредитната си карта. Тя ме изгледа продължително, после кимна. Усамотихме се в един тих ъгъл, далеч от видеопанелите.

— Сигурно искате да ви разкажа за сина ми.

Потвърдих и добавих:

— Но не мислете, че тук е групата за взаимопомощ на Реджина Лий. Искам само да разбера дали мога да помогна с нещо на дъщеря си.

— Не мога да ви обещая, че ще ви бъда от полза, господин Уордън.

— Това вече го чух от другите.

— И са прави, съжалявам да ви го кажа. Поне ако се съди от моя опит.

Ашли бе родена и израсла в Южна Калифорния и се бе преместила в Минеаполис, за да поеме рецепцията в частната клиника на чичо си, който бил педиатър. Докато работела там, се запознала с Такър Келог, програмист на инструменти и машини, и се омъжила за него. По онова време била на двайсет. Такър я изоставил, когато синът им Адам бил на пет. Оттогава не била чувала нищо за него. Ашли подала документи за развод и в началото искала да го съди за издръжка, но сетне се отказала. Сметнала, че ще е по-добре веднъж завинаги да изхвърли Такър от живота си. Оттогава се представя с моминското си име.

Обичала безрезервно сина си Адам, но той се оказал истинско изпитание.

— Ще ви кажа като родител на родител, господин Уордън, имаше моменти, в които бях напълно отчаяна. Още като малък беше трудно да го задържа в училището. Никой не обича да ходи на училище, съгласна съм, но ако повечето осъзнават, че това е задължение, или го правят от страх пред последствията, Адам не разсъждаваше така. Не се подчиняваше нито на заканите ми, нито на молбите.

Бил записан в няколко програми за психологическа помощ, прехвърлили го в специална паралелка за трудни деца, а след това в друго училище. Не че момчето не било умно.

— Той четеше непрестанно. И не само детски книжки. Дори на улицата се иска да ти сече пипето, за да оцелееш.

Когато говореше за сина си, на лицето й се изписваше смесица от гордост, вина и мъка. Големите й очи се стрелкаха насам-натам, сякаш се безпокоеше, че могат да ни подслушват. Пръстите й си играеха със салфетката и в края на краищата тя я захвърли в другия край на масата, като несръчно сгънато оригами.

— Избяга за първи път, когато беше на дванайсет, но онова нямаше нищо общо с копърхедските групи. Кълна се, не зная какво вижда Адам в този Куин, който досега само разрушава градове и прави ужасен живота на хората. Но е направо запленен от него. Плаши ме дори начинът, по който поглъща новините. — Тя сведе глава. — Срам ме е да призная, но струва ми се, че на Адам му харесва тъкмо това, че хронолитите мачкат всичко на пътя си. Мисля си, че се поставя на мястото на Куин. Иска да вдигне крак и да смаже всичко, което ненавижда. Приказките за нов ред и управление са само външна обвивка на желанието за разрушение.

— Някога споменавал ли ви е за Катлин и нейната група?

Ашли се усмихна натъжено.

— Безсмислен въпрос. Катлин казвала ли ви е нещо за това какъв живот води?

— Разговаряли сме. Но никога на политически теми.

— Е, значи ме водите с една крачка. Адам избягваше да обсъжда каквото и да било с мен. Малкото, което зная за него, е от наблюдение. Простете, ще си взема още едно кафе.

Всъщност, знаех, че има нужда от цигара. Тя мина покрай шубера, помоли сервитьорката за двойно кафе и се стрелна към тоалетната. Когато излезе, изглеждаше поуспокоена. Стори ми се, че от нея полъхна на тютюнев дим. Сервитьорката явно я беше подушила, защото я изгледа и завъртя очи.

Ашли се отпусна на стола и въздъхна.

— Не, Адам никога не ми е говорил за срещите си. Той е на седемнайсет, но както казах, не е наивен. Когато върши нещо, първо го обмисля внимателно. Въпреки това подочувах от време на време някои неща. Знаех, че посещава един от копърхедските клубове, който се събира в покрайнините, но в началото дори се радвах на това. Срещаше се с младежи от добри семейства. Надявах се, че това ще му осигури известно бъдеще. Вярвах, че когато поумнеят, те всички ще забравят тези глупости за пътуване във времето и прочее. Че ще се запознае с някое свястно момиче, а баща й ще му предложи работа.

Спомних си думите на Джанис: „И какво можех да сторя? Да я заключа у дома?“

Джанис едва ли си е представяла, че Кати може да е в компанията на някой като Адам Милс.

— Промених мнението си, когато неволно подслушах един негов телефонен разговор. Той говореше тъкмо за тези хора — вероятно и Кати е била една от тях. Звучеше едновременно злобно и презрително. Каза, че групата била пълна с… — тя сведе засрамено глава. — Пълна с капризни девственици. — Все пак не пропусна да отбележи реакцията ми. Повдигна брадичка и лицето й придоби суров изглед. — Аз обичам сина си, господин Уордън. Ала не храня илюзии за това какъв човек е станал — или е на път да стане. Адам има много сериозни проблеми. Но е мой син и аз го обичам.

— Уважавам това.

— Надявам се.

— И двамата са изчезнали. Ето за какво трябва да се безпокоим сега.

Тя се намръщи, изглежда не й хареса това „ние“. Ашли бе привикнала сама да се справя с трудностите — ето защо бе зарязала срещата, организирана от Реджина Лий.

Всъщност и аз бях постъпил така.

— Но ще бъда ужасно ядосана, ако се опитвате да флиртувате с мен, господин Уордън.

— Дори не ми е идвало наум.

— Добре, тогава ми дайте телефонния си номер, за да се осведомяваме за Адам и Катлин. Засега не разполагам с никаква информация, но предполагам, че групата им се готви да поеме на поклонение. Един Господ знае накъде. Ще поддържаме връзка. Просто не исках да бъда разбрана погрешно.