Чтение онлайн

— Е, и?

— Защо жена му ще кара едисъна до магазина, когато нейният възголемичък даймлер разполага с достатъчно място за покупки?

— Може да е по цял куп причини — сви рамене Ашли.

— Би могло… но може би трябва да я попитаме?

Вечерята беше чудесна — не пропуснах да го спомена пред Ашли, — но не можехме да останем дълго след това. Двамата с Хич имахме доста работа и Ашли заръча да й позвъним, ако нещо изникне.

В колата подхвърлих:

— Относно онзи пакет…

— Да, за пакета. Забрави за него, Скоти.

— Нямам навика да забравям стари дългове. Ти ми помогна с пари в Тайланд. Дължах ти дребна услуга, а се провалих.

— Да, но поне опита, нали?

— Отидох на мястото, което ми каза.

— При Изи? — Хич се хилеше и това ме притесняваше още повече. Познавах тази усмивка от едно време.

Продължих:

— Отидох при Изи, но…

— Спомена ли му моето име?

— Ами да…

— Застаряващ тип с посивяла коса, върлинест, с цвят на прясно изпечено кафе?

— Горе-долу така изглеждаше. Но нямаше пакет, Хич.

— Той ли ти каза?

— Аха.

— Със спокоен тон ли ти го съобщи?

— Трудно ще го наречеш спокоен.

— Беше леко раздразнен, нали?

— Всъщност посегна към пистолета.

Хич кимаше.

— Добре… добре.

— Добре? Значи пакетът е закъснял, така ли?

— Не, Скоти. Никога не е имало пакет.

— Същият, който ми каза да взема от твое име?

— Няма такъв. Съжалявам.

— Но парите, които ми даде…

— Не се сърди, но смятах, че ще си в по-голяма безопасност, ако се прибереш в Минеаполис. Джанис ти би дузпата, ти започна да пиеш, а за един впиянчен американец няма кой знае какви перспективи в Чъмфон. Стана ми жал за теб, признавам. Дадох ти пари, но не съм ги късал от залъка си. Бизнесът вървеше добре. Съмнявах се, че ще ги приемеш като подарък, а и не исках да е заем, защото щеше да ме търсиш, за да ми ги върнеш, като добро момче. Ето защо измислих онази история с пакета.

— Измислил си я?

— Скоти, прощавай, ако си мислел, че съм те нарочил да прекарваш дрога или нещо подобно, макар че тази част от историята ми беше доста забавна. Имам предвид, твоята нафукана колежанска представа за собствено аз. Сметнах, че една дребна морална дилема може да внесе известно разнообразие в живота ти.

— Ако мислиш, че ще ти повярвам. Онзи тип, Изи, знаеше името ти… а и ти току-що го описа.

Карах право към залеза и светлините на таблото тъкмо се бяха запалили. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, бе прохладен и със сладникав мирис. Хич помисли, преди да отговори.

— Ще ти разкажа една малка история — поде той. — Като малък живеех в Роксбъри с майка ми и по-малката ми сестричка. Бяхме бедни, но в онези времена парите от помощи стигаха да докараш прилично съществуване. Лично аз се чувствах добре, освен че от време на време прибирах по някоя дреболия от магазина. Но майка ми бе самотна жена и когато станах на шестнайсет, се омъжи за един темерут на име Изи Дж. Тобин. Изи държеше частна пощенска служба, но продаваше дрога и цигари под щанда. Не беше грубиян — никога не е вдигал ръка на майка ми, нито на мен и сестра ми. Бизнесът му приключваше на прага на къщата. Но беше зъл човек. Говореше като зъл човек. Никога не повишаваше тон, но можеше да те среже с две думи, защото отвътре му идваше да улавя у всеки онова, което не обича или от което се бои. Правеше го с мен и сестра ми, но ние бяхме дребни рибки. Основно изпробваше таланта си върху майка ми и когато дойде време да напусна къщата, тя вече не го понасяше. Искаше да се отърве от него, но не знаеше как, пък и Изи си имаше още няколко женички, с които да се развлича. И тогава, заедно с неколцина мои приятели, го проследихме до една от тези госпожички и там го понатупахме. Не сме го били до безсъзнание, но здравата го изплашихме и когато приключихме с ритниците, аз му заявих да изчезва от къщата на майка ми, преди да го е сполетяло нещо по-лошо. Той се изрепчи, че нямал нищо против, защото и без това сме му били писнали, а и взел каквото му трябва от майка ми — това му бяха думите, — та вече възнамерявал да си ходи. Рекох му да побърза и че ще го държа под око. А той ми се сопна: „Каквото и да ми приказваш, лайно такова, до седмица ще съм ти забравил името.“ Обещах му, че ще му го припомням от време на време, за да не може да го забрави. Така се разделихме. Но аз се зарекох от време на време името ми да изниква в живота му, по един или друг начин. Картичка, обаждане по телефона, ей такива номерца. Колкото да го държа нащрек. Сигурно още ме помни, а, Скоти?

— За малко да ме убие — отвърнах.

— А, съмнявам се. Пък и за теб е било приятно разнообразие. Нали и без това си очаквал, че те забърквам в някоя рискована работа?

— По дяволите — изругах тихо.

— А, виждаш ли? Е, поне няма нужда да ми благодариш.

Извадихме късмет да заварим госпожа Хелвиг у дома и сама.

Появи се на вратата облечена с домашни дрехи, но се разтревожи, когато зърна на верандата непознати. Казахме й, че става дума за сина й Джеф. Тя отвърна, че вече е разговаряла с полицията, а ние не й приличаме на полицаи, така че какво всъщност искаме?

Наложи се да й покажа личната си карта, за да я уверя, че съм баща на Катлин. Тя познаваше Джанис и Уит, макар и не много добре, и веднъж се бе срещала с Кати. Когато повторих, че бих искал да разговаряме за Катлин, макар и неохотно, тя ни пусна да влезем.

В къщата цареше безупречен ред. Елинор Хелвиг бе почитателка на дървените подноси и дантелените покривчици. В ъгъла тихо бръмчеше овлажнител за въздуха. Тя се изправи демонстративно до таблото на алармената инсталация, където с едно докосване на бутона можеше да повика местната полиция. Вероятно разговорът ни се записваше. Не се страхуваше от нас, по-скоро изглеждаше силно обезпокоена.

— Зная какво преживявате, господин Уордън — бяха встъпителните й думи. — Аз самата съм подложена на същото. Сигурно ще разберете защо още не ми се иска да говоря за изчезването на Джеф.

Имах чувството, че се защитава от обвинение, което още не й е отправено. Мъжът й беше копърхед — според Уит фанатично вярващ. Тя го придружаваше на повечето срещи. Вероятно споделяше чувствата му, ако и не със същата дълбочина. Надявах се да не е.

— Госпожо Хелвиг — рекох, — ще се изненадате ли, ако ви кажа, че както изглежда, синът ви и приятелите му са заминали на хаджилък?

Тя премигна.

— Знаете ли, тази дума в известен смисъл е обидна за немалък брой млади хора.

— Искрено вярващи млади хора като Джеф?

— Надявам се Джеф да е искрен, а що се отнася до вярата му, това си е негова работа. Ще ви кажа още, че се отнасям малко скептично към отсъстващи родители, които се сещат, че имат деца, едва когато са изпаднали в затруднено положение. Но какво да се прави, като такова е обществото, в което живеем. Повечето хора смятат, че да си родител е генетично обусловено бреме, а не свещена връзка.

— Вярвате ли, че Куин би оправил тези неща? — попита я Хич.

Тя го погледна малко ядосано.

— Не вярвам, че би влошил положението.

— Госпожо Хелвиг, знаете ли какво означава хаджилък?

— Казах ви, не харесвам тази дума…

— Но много хора я използват. Включително и деца идеалисти. Срещал съм се с такива. Права сте, светът, в който живеем, е суров и това важи в най-голяма степен за децата. Виждал съм ги. Заклани и захвърлени край пътя дечица, тръгнали на поклонение. Деца, госпожо Хелвиг, изнасилени и убити. Те са млади, те са идеалисти, но освен това са наивни, а това не помага особено вън от градските черти на Минеаполис.