Чтение онлайн

Разменихме адреси и номера.

Тя подуши кафето, но не отпи.

— Съжалявам, ако съм ви съобщила лоши новини.

— Не казахте нищо.

Ашли се надигна.

— В такъв случай, радвам се, че се запознахме. — Тя се обърна и излезе навън. Изпратих я с поглед, докато прекоси улицата и спря пред една врата, непосредствено до входа на китайски ресторант, където затършува в чантата си за ключове. Апартамент над ресторант. Изтърбушен диван, вероятно с котка на него. Роза в бутилка от вино и снимка в рамка на стената. И ехото на изчезналия й син.

Рамон Дъдли, полицейският лейтенант, който се занимаваше с изчезналите деца, се съгласи да се срещне с мен в кабинета си на следващия ден следобед. Срещата ни бе кратка.

Дъдли имаше вид на претрупан с работа служител, привикнал да съобщава лоши вести на посетителите си.

— Тези деца — поде той (очевидно ги възприемаше като една хомогенна маса), — те нямат бъдеще и го знаят. И най-лошото е, че са прави. За никого не е тайна, че икономиката ни е в упадък. Какво можем да им предложим? Единственото, което чуват за бъдещето, е Куин, Куин, Куин. Проклетият Куин. Църквата го обяви за Антихрист, какво ни остава освен да се молим или да изпадаме в екстаз? Вашингтон набира деца за война, която вероятно изобщо няма да водим. А копърхедските организации крещят, че Куин може да не се окаже толкова лош, ако му се поклоним добронамерено. Не е кой знае какъв избор, като си помислиш. Плюс глупостите, с които им се пълнят главите от съвременните песни и чатовете.

Без никакво съмнение лейтенант Дъдли стоварваше вината за всички тези неща върху моето поколение. Вероятно се бе срещнал с някой и друг разгневен родител в хода на своите разследвания. По начина, по който ме гледаше, отсъдих, че мен също смята за такъв.

— Исках да попитам за Катлин…

Той извади една папка от чекмеджето си и ми прочете съдържанието. Нищо изненадващо. Осем деца, все членове на младежкия клуб на организацията, в която членуваше и Уитман, не се бяха прибрали у дома. Полицията бе разпитала техни приятели и близки.

— С изключение на вас, господин Уордън, и аз очаквах да се появите.

— Уит Делахънт ви е казал за мен — предположих.

— Спомена съвсем кратко, че сте се виждали, но нищо конкретно. Обади ми се един друг човек — някакъв пенсиониран федерален служител на име Морис Торанс.

Бърза реакция. Но Морис бе специалист в тези неща.

— И какво ви каза той?

— Помоли ме да ви окажа пълно съдействие. Доколкото ми е по силите, естествено. Нямам какво повече да ви съобщя, освен, ако не искате да ми зададете конкретни въпроси. Ах да, той помоли още нещо.

— Какво е то?

— Да ви предам, че трябва да се свържете с него. Каза, че съжалявал за Катлин, и смята, че би могъл да ви помогне.

Може би наистина трябваше да се възползвам от поканата и да се присъединя към групата на Реджина Лий. Да споделя с останалите страховете си за Катлин — страхове и опасения, че може да се случи най-лошото. Но това не беше в моя стил. От съвсем малък се бях научил да запазвам спокойствие пред назряващата катастрофа. Да задържам тревогите в себе си, като че са някакви мръсни тайни.

Въпреки това не спирах да мисля за Кати. В представите си я виждах такава, каквато бе в Чъмфон — едва петгодишна, безстрашна и любопитна. Децата носят природата си сякаш е пъстра дрешка, ето защо са толкова прозрачни, когато лъжат. Умението да мамиш идва с възрастта. В сърцето ми Кати си оставаше онова беззащитно и уязвимо малко момиче. Което правеше още по-болезнена представата, къде може да е сега и с кого. Най-силният родителски инстинкт е желанието да храниш и защитаваш. Да скърбиш за детето си, означава да признаеш, че си безсилен. Не можеш да защитиш този, когото заравят в земята. Не можеш да загърнеш с одеяло ковчега.

Почти не заспивах нощем, наливайки се на смени с бира и диетична кола. Сънят идваше рядко и ме притискаше като лепкава вълна. Спорадичните сънища, които ме спохождаха, бяха хаотични и объркани. Събуждах се, за да зяпам ясното пролетно небе, лишено от облачета и толкова нелепо в мъката ми.

Предполагах, че срещата ми с Ашли Милс ще е първа и последна, но тя ми позвъни на мобилния телефон десет дни след изчезването на Кати. Гласът й бе делови и почти веднага премина към въпроса.

— Уредих среща с един човек — съобщи, — който може да знае нещо за Адам и Катлин. Но не ми се ще да ходя на срещата сама.

— Свободен съм днес следобед — рекох.

— Той работи нощем. Ако можеш да наречеш неговото работа.

— Защо, да не е сутеньор?

— Нещо такова. Наркодилър.

Последната седмица бях прекарал в мрежата, изучавайки термина „куинистки поклонници“, както и свързаните с него куинистки движения. Основно извличах информация от чатовете им.

Разбира се, не съществуваше единно куинистко движение. При липсата на Куин от плът и кръв, „движенията“ бяха миш-маш от утопистки идеологии и полурелигиозни култове, всеки от които си съперничеше за титлата. Това, което ги обединяваше, бе общото благоговение, почитта пред хронолитите. За поклонниците всеки хронолит бе свещен обект. Те придаваха какви ли не свръхестествени сили на паметниците: че имали лечебни свойства, че просветлявали, предизвиквали физиологични трансформации, големи и малки богоявления. Но за разлика от поклонниците в Лурд например тук преобладаваха млади хора. Подобно на „младежките движения“ от двайсетте години и сегашните бяха по-скоро модни, отколкото изпълнени със съдържаше. Малцина млади американци в действителност посещаваха някой от хронолитите, затова пък бе честа гледка да зърнеш тийнейджър с куинистско лого на шапката или фланелката си — най-често вездесъщото К+ или червени и оранжеви кръгове. Имаше и предполагаемо тайни знаци — белези по зърната или ушните миди, сребърни гривни на глезените, бели превръзки на челата.

В квартала на Ашли преобладаваше символът К+, изрисуван с тебешир или като цветни графити по стените и тротоарите. Спрях пред китайския ресторант в уговорения час, Ашли изтича навън и се настани на седалката до мен.

— Добре, че колата ти не е луксозна — рече тя. — Няма да привличаш внимание.

— Къде отиваме?

Даде ми адрес на пет квартала от дома й, в една част на града, където преобладаваха складове и магазини за алкохол.

— Човекът, с когото ще се срещнем — обясни без предисловие, — се казва Чийвър Кокс и се занимава с неща, за които по-добре да не споменаваш пред полицията. Познавам го, защото известно време купувах от него цигари. — Каза го с неутрален тон, но ме погледна, сякаш очакваше да изразя неодобрението си. — Преди да получа лиценз за никотинозависим, искам да кажа.

— Какво знае той за Кати и Адам?

— Може би нищо, но когато му позвъних вчера, спомена, че чул за организирането на ново поклонение и слухове за Куин, които не искал да споделя по телефона. Чийвър е доста параноичен на тези теми.

— Смяташ ли, че това, което правим, е законно?

— Че кой може да знае? Не и аз.

Тя смъкна надолу прозореца и запали цигара, изглеждаше така, сякаш очаква да й се скарам. В Минесота съществуват едни от най-суровите закони срещу тютюнопушене в Щатите. Но аз не бях от този щат, а и бях достатъчно възрастен, за да съм привикнал с тези неща.

— Ашли? — рекох. — Някога мислила ли си да се откажеш?

— О, моля те.

— Не те съдя, просто разговаряме.

— Не искам да говоря за това. — Тя издиша шумно. — Доста неща ми се струпаха през последните години, господин Уордън.

— Скот.

— Скот да бъде. Не съм слаб човек, но… ти някога пушил ли си?

— Не. — По мое време все още не поставяха антиникотинова ваксина, просто тютюнът никога не ме бе привличал.