Чтение онлайн

Разбира се, че беше опасно, много опасно, но Ашли бе твърдо решена да ни придружи в това пътуване. Бях съвсем наясно с чувствата й. Понякога подсъзнанието поставя изисквания, които не подлежат на обсъждане. Храбростта няма нищо общо. Не бяхме тук, защото сме храбри. Бяхме дошли, тъй като така трябваше.

Но мъртвият американец бе нагледна илюстрация на всяка истина, която бихме предпочели да не забележим. Истината, че нашите деца са дошли доброволно на място, където подобни неща се случват. Че със същия успех тук можеха да лежат Катлин и Адам. Че не всяко дете, изложено на опасност, може да бъде спасено.

Хич се намести зад волана на пикапа. Аз седнах отзад при Аш. Тя отпусна глава на рамото ми, показвайки умората си за първи път, откакто напуснахме Щатите.

Не бяхме единствените американци, които си проправяха път към Портильо. Подминахме една кола със счупена задна ос, изоставена на пътя. После ни застигна ръждясал едисън с орегонски номер, който вдигаше зад себе си огромни прашни облаци. Малко преди да изкачим последния хълм, се изравнихме със селище от палатки, разпръснати като яйца на насекоми от двете страни на пътя. Отсамната част на града се състоеше предимно от сковани от подръчни материали гаражи, купчини боклуци, бедняшки къщурки и почти непроходим лабиринт от зарязани американски коли. По-нататък се виждаха каменни постройки в колониален стил, хотели с тераси и няколко бензиностанции. Всичко това сега бе в ръцете на куинистите. Имаше поклонници от всички краища на континента, зле облечени и с недостатъчно припаси. Жителите на града го бяха напуснали, с изключение на възрастните и болните, крадците и продавачите на вода. Няколко благотворителни организации бяха оборудвали пунктове за раздаване на храна, но запасите им очевидно не бяха достатъчни за растящото множество. Армейската блокада не допускаше търговци с надеждата, че гладът ще прогони поклонниците.

Ашли оглеждаше цялата тази обгърната в прашна завеса „Мека“ с нескрито отчаяние.

— Дори да са тук — промълви тя, — как ще ги открием?

— С ходене, ето как — отвърна Хич. — Но първо трябва да се приближим.

Спуснахме се надолу по хълма и спряхме до една разбита бетонна площадка. Тук миризмата на човешкото множество бе далеч по-осезаема и Ашли запали цигара, несъмнено, за да се отърве от нея.

Хич паркира до една барака на около половин миля вън от града. Пикапът бе скрит от главния път зад жив плет и купчина птичи тор.

Хич бе купил оръжия, след като преминахме границата, и настоя да ни покаже как се борави с тях. Никога досега през живота си не бях стрелял — бях израсъл в десетилетие, в което оръжията се заклеймяваха, — но Хич бе взел за мен пистолет с пълен пълнител и ми показа как се сваля предпазителят и как се държи правилно оръжието.

Идеята бе двамата с Ашли до стоим в пикапа и да охраняваме храната, водата и самата кола, докато Хич обиколи Портильо и намери Адам и групата му. Ашли искаше да идем право в града, но Хич отказа категорично. Пикапът бе нашето единствено средство за измъкване и трябваше на всяка цена да бъде опазен, щяхме да сме безполезни за Катлин и Адам без него.

Хич взе своя пистолет и се отдалечи към града. Гледах го, докато се изгуби в здрача. После се върнах в пикапа, заключих вратите и се настаних отпред до Ашли, където тя вече бе извадила термоса с кафе и сандвичи. Нахранихме се мълчаливо, докато отвън светлината на деня бързо се топеше. Изгряха звезди, блещукащи ярко въпреки маранята и прашните облаци, вдигани от вятъра.

Ашли отново опря глава на рамото ми. Никой от двама ни не бе успял да се изкъпе, откакто влязохме в Мексико, и това се усещаше, но точно сега нямаше значение. Топлината и допирът — ето кое ни интересуваше.

— Най-добре да спим на смени — рекох.

— Не смяташ ли, че тук е опасно?

— Тъкмо това мисля.

— Съмнявам се, че бих могла да заспя.

Но още докато го казваше, тя сподави една прозявка.

— Прехвърли се отзад — предложих. — Завий се с одеялото и затвори очи.

Тя кимна и се прехвърли на една от задните седалки. Останах на кормилото, с положен до мен пистолет, завладян от самота и безпомощност. От това разстояние градската глъчка се чуваше съвсем ясно. Общ монотонен тътен, сбор от човешки гласове, музика, пукот на разпалени огньове, смях и писъци. Наподобяваше някакво зловещо празненство по случай края на света. Спасител или разрушител, Куин вече владееше утрешния ден и дните след него, бъдещето му принадлежеше, поне в умовете на поклонниците. Този път обаче те нямаше да останат разочаровани: хронолитът щеше да се появи, точно както бе предсказано, Куин щеше да постави първия си знак на североамериканска земя. Вероятно по-голямата част от тези поклонници щяха да загинат от термичната вълна или от взрива, но дори да го знаеха, в което се съмнявах, едва ли ги беше грижа. В края на краищата това бе като лотария. Голям риск и големи награди. Куин щеше да възнагради верните… или поне оцелелите от тях.

Не преставах да се чудя как е възможно Кати да е повярвала на цялото това безумие. Тя беше надарена с богато въображение и бе израсла в самота. Освен това бе наивна — недостатък в този свят.

Дали Кати наистина вярваше в Куин? В някаква негова версия, която сама бе измислила, за да прогони самотата и неувереността. Или всичко това бе само приключение, мелодраматично бягство от строгата обител на Уитман Делахънт?

Едва ли щеше да се зарадва, че съм тук. Но бях готов да я отведа от това кошмарно място, дори да се наложи да прибягна до сила. Не можех да я накарам насила да ме обича, но бих могъл да й спася живота. Засега и това ми стигаше.

Тъмнината навън се сгъстяваше. Шумът откъм Портильо ту отслабваше, ту се надигаше като налудничав ритъм или морски прибой. Към него постепенно се прибави и свирнята на щурците откъм шубрака встрани от пътя. Сипах си още малко кафе и излязох навън да се облекча. Когато отново затворих вратата, Ашли се размърда и промърмори нещо насън.

По пътя нямаше почти никакво движение, освен редки поклонници, крещящи през прозорците на своите коли. Никой не ни забеляза, никой не спря наблизо. Бях задрямал, когато Ашли ме потупа по рамото. Часовникът на таблото показваше 2,30.

— Мой ред е — рече тя.

Не възразих. Показах й къде съм поставил пистолета и се изтегнах на задната седалка. Одеялото бе още топло от тялото й. Заспах веднага щом затворих очи.

— Скот?

Тя ме буташе леко, но настойчиво.

— Скот!

Надигнах се и забелязах, че Ашли се е навела към мен през седалката. Тя прошепна:

— Навън има някакви хора. Чуй!

Обърна се и се наведе, за да не подава глава над вратата. Тъмнината не беше непрогледна. В небето сияеше сърповидна луна. В първия момент не долових нищо. После, някъде съвсем наблизо, женски стон, последван от сподавен смях.

— Ашли… — рекох.

— Дойдоха преди минута. Една кола по пътя. Отбиха и спряха, после се чуха малко викове. И след това — не виждах добре, докато не нагласих огледалото, и дори тогава едно дърво ми пречеше, — но изглежда някой изскочи от колата и падна. Мисля, че беше жена. Тя побягна в полето и двама мъже я последваха.

— Колко е часът? — попитах.

— Точно четири.

— Дай ми пистолета, Аш:

Тя ми го подаде неохотно.

— Какво ще правим сега?

— Какво ще правим ли? Аз ще взема пистолета и ще изляза от пикала. Когато ти дам сигнал, включваш дългите светлини и палиш двигателя. После ще видим.

— Ами ако с теб се случи нещо?

— Изчезваш оттук колкото се може по-бързо. Ако се случи нещо с мен, това означава, че и те са въоръжени. И не бива да оставаш тук, ясно?

— И къде да ида тогава?

Резонен въпрос. В Портильо? Обратно в лагера с помощите? При военните на пътя? Не знаех какво да й кажа.