Чтение онлайн

— Предай на Кати, че ще намина в пет — рекох, но в този миг телефонът изпука и замря. Обадих се на Ашли и й съобщих, че ще имаме гости за вечеря.

Добавих, че аз ще напазарувам.

— Жалко, че не можем да им предложим месо — натъжи се тя.

— Можем.

— Шегуваш се. Чакай — от платките ли?

— Аха.

Тя помълча.

— Скот, има много други важни неща, за които бихме могли да използваме тези пари.

Да, права беше, но предпочитах да ги сложа на тезгяха на месаря в замяна на четири говежди пържоли. От магазина купих ориз и пресни аспержи, а също и истинско масло. Няма смисъл да живееш, ако не можеш, имам предвид, разбира се, истински живот.

Кати и Джанис обитаваха пристройка над гаража на Уит. Колкото и ужасно да звучи, те бяха успели да превърнат миниатюрното пространство в относително топло и уютно гнезденце, обзаведено със старото канапе на Уит и голямо желязно легло, което Дейвид бе наследил от родителите си.

Пристройката освен това им осигуряваше относителна самостоятелност от самия Уит, чието великодушие те не бяха в състояние да отхвърлят. Уит бе известен и многоуважаван копърхед и не одобряваше уличните стълкновения, но приемаше политиката сериозно и не пропускаше да изнася поучителни лекции всеки път, когато разговорът поемеше в тази посока.

Взех с колата Кати и Дейвид и ги откарах до малкия апартамент, който държахме с Ашли. В колата Кати мълча и на дребничкото й лице бе изписана тревога за нейния съпруг. Дейвид компенсираше това с коментари за новините (провала на Федералната партия, сраженията в Сан Салвадор), но по гласа и жестовете познавах, че е нервен. И напълно оправдано. Никой от нас не споменаваше Китай.

Дейвид Къртни не ми направи особено впечатление преди около година, когато Кати го представи за първи път, но оттогава постепенно бях започнал да го харесвам. Той беше само на двайсет и проявяваше типичната за възрастта му емоционална невъзмутимост — психолозите го наричаха „липса на афект“, — което е много характерно за тяхното поколение, израснало в сянката на Куин. Под тази обвивка обаче се криеше сериозен и добронамерен млад човек, чиято любов и привързаност към Кати бяха очевидни.

Не беше красавец — имаше белег на лицето от Лотърнските пожари през 2028-а — и със сигурност не беше богат, нито разполагаше с перспективни връзки. Но имаше добра служба (докато не пристигна призовката) — беше шофьор на товарна кола на летището, освен това бе умен и умееше да се приспособява, а това бяха важни качества в тези безжалостни дни на тъмния ни век.

Сватбата им бе съвсем скромна — финансирана от Уит, тя се проведе в една църква, където вероятно половината от църковните служители бяха прикрити копърхед. Но все пак бе мило събитие, напълно отговарящо на модерните представи, и Джанис и Ашли бяха развълнувани от церемонията.

Катлин се качи в апартамента, докато двамата с Дейвид обезопасявахме колата. Попитах го как се справя Кати със заминаването му.

— Известно време плака. Трудно го понесе. Но мисля, че ще го преодолее.

— А ти?

Той отметна нервно перчем, разкривайки за миг белега на челото. После сви рамене.

— Без проблеми засега.

Предложих аз да сготвя месото, но Ашли не ми позволи. Не бяхме яли пържоли близо година и тя заяви, че не смее да ми ги повери. Предложи вместо това да нарежа лука и да правя компания на Кати и Дейвид, докато тя е в кухнята.

Може би пържолите не бяха чак толкова добра идея. Луксозна и скъпа храна за празненство, каквото всъщност нямаше тази вечер. Кати и Дейвид разменяха тревожни погледи и полагаха очевидни усилия да надмогнат безпокойството си, но успехите им бяха краткотрайни. Докато стане готова вечерята, всички бяхме изтощени от тази игра.

Двамата с Ашли държахме едно апартаментче на петия етаж, още от времето, когато се оженихме в един юлски ден преди шест години. Плащахме контролиран наем, съгласно Закона на Стопард, но поддръжката на сградата бе под всякаква критика. Водопроводните тръби в апартамента над нас бяха спукани и се наложи един ден двамата с Ашли да се качим и да ги поправим доколкото ни бе по силите. Но поне прозорецът на дневната гледаше на юг — над квартал от ниски постройки, слънчеви колектори и дървета — а тази вечер имаше голяма луна, толкова ярка, че можеше да не включваме осветлението.

— Не мога да повярвам — рече Кати, загледана в луната, — че там са живели хора.

Имаше много неща от близкото минало, в които сега бе трудно да се повярва. Миналата година наблюдавах от същия този прозорец изгарянето в атмосферата на останките от изоставената орбитална фабрика „Корнинг-Джентъл“, която оставяше след себе си късове от разтопен метал като фойерверки за Четвърти юли. Преди десет години в околоземна орбита живееха постоянно седемдесет и петима души. Днес нямаше нито един.

Надигнах се да разтворя по-широко завесите. В този момент забелязах старичкия форд, паркиран пред разбитата врата на изоставеното магазинче отсреща, и брадатия мъж зад прозореца, озарен от уличната лампа.

Не бях съвсем сигурен, че това е същият тип, който ме бе притеснил днес на пазара, но почти бях готов да се обзаложа за това.

Не го споменах пред останалите, само седнах обратно на мястото си, с напрегната усмивка — тази вечер усмивките на всички ни бяха фалшиви. Дейвид продължаваше да говори, най-вече споделяше очакванията си от службата в Обединените сили. Ако не извадеше късмет да го назначат в технически отдел или като писар, най-вероятно щеше да замине с пехотна част за Китай. Но войната едва ли щеше да продължи още дълго, рече той главно заради Кати и всички ние се престорихме, че сме на същото мнение.

Разбира се, Дейвид щеше да бъде освободен от служба, ако Кати беше бременна, но нямаше такава възможност. Заради инфекцията, която бе пипнала в Портильо, тя бе прекарала тежко възпаление на матката и не можеше да има деца. Единствената им възможност бе оплождане ин витро, вариант, който никой от нас не можеше да си позволи. Доколкото ми бе известно, Дейвид нито веднъж не бе повдигал тази тема пред Кати. Вярвам, че я обичаше истински. А и безплодните семейства не бяха никак редки в наши дни.

Ашли поднесе кафе и се опита да разведри обстановката, докато аз не спирах да мисля за мъжа отвън. Наблюдавах скришом Кати и установих, че тя на свой ред непрестанно поглежда към Дейвид. Чувствах се много горд с нея. Животът й досега едва ли можеше да се нарече лек (същото би могло да се каже за всеки от нас), но тя притежаваше невероятно чувство за лично достойнство, което понякога ми се струваше, че сияе през кожата й като ярка светлина. Цяло чудо на епохата, в която живеехме, бе, че двамата с Джанис бяхме успели, без да го осъзнаваме, да създадем една толкова жизнена и силна човешка натура. Да дадем път на добротата въпреки нашите собствени неразбирателства.

Но Кати и Дейвид имаха нужда да останат насаме през тези последни няколко часа. Помолих Ашли да ги закара до тях. Тя се изненада от молбата ми и ме погледна учудено, но се съгласи.

Подадох ръка на Дейвид и му пожелах всичко най-хубаво от цялото си сърце. След това прегърнах Кати. Когато и тримата излязоха, върнах се в спалнята, извадих пистолета от кутията на горната лавица и отключих блокиращото устройство на спусъка.

Мисля, вече споменах, че съм израсъл в години, когато на притежаването на оръжие се гледаше с отвращение. Ала в последвалите размирни времена оръжията отново бяха излезли на мода. Не бях щастлив от факта, че притежавам пистолет — както и някои други неща, които ме караха да се чувствам лицемерен, — но се бях убедил в предвидливостта на подобен акт. Ето защо преминах необходимите курсове, регистрирах както лиценза, така и генома си в Агенцията за оръжеен контрол и си купих дребнокалибрен пистолет, който разпознаваше пръстовите ми отпечатъци и можеше да бъде командван само от мен. Имах го от три години и нито веднъж не ми се бе налагало да го използвам.