Чтение онлайн

Пъхнах го в джоба, спуснах се по стълбите, прекосих фоайето и улицата и се приближих към паркираната кола.

Брадатият на мястото на шофьора не показа никакви признаци на безпокойство. Дори ми се усмихна — или се подсмихна, — докато се приближавах. Когато бях достатъчно близо, за да ме чуе, забавих ход и произнесох:

— Ще ми се да ми обясните какво търсите тук.

Усмивката му стана по-широка.

— Ти май наистина не ме позна, а? Изобщо не се досети.

Най-малко очаквах да чуя нещо подобно. Гласът бе познат, но не можех да го свържа с лицето. Той подаде ръка през отворения прозорец.

— Скот, това съм аз — Рей Мозли. Само че преди бях с двайсет килограма по-тежък. И нямах брада.

Рей Мозли. Асистентът и безнадеждният ухажор на Сю Чопра.

Не го бях виждал отпреди Портильо, откакто бях напуснал работа, за да започна нов живот с Ашли.

— Брей, проклет да съм! — едва успях да произнеса.

— Затова пък ти си същият. Тъкмо по-лесно те открих.

Без излишните килограми имаше още по-измъчен вид. Беше като призрак на самия себе си.

— Не беше необходимо да ме дебнеш, Рей. Можеше да дойдеш право при мен и да кажеш здрасти.

— Е, нали знаеш, хората се променят. Откъде да знам дали не си станал някой заклет копърхед?

— Майната ти.

— Защото въпросът е важен. Май ще ни е нужна помощта ти.

— Кои сте тези „вие“?

— Ами, Сю например. Търси си място, където да поостане.

Все още предъвквах тази информация, когато задният прозорец на колата се спусна и Сю подаде глава отвътре.

Усмихваше се.

— Здрасти, Скоти. Ето, че пак се срещнахме.

През изминалите седем години бях разказвал доста на Ашли за Сю Чопра и нейните приятели. Това съвсем не означаваше, че Аш се зарадва, когато се прибра и завари двамата главни герои на канапето във всекидневната.

След Портильо си дадох ясна сметка, че трябва да избирам между живота с Ашли и работата за Сю. Чопра упорстваше във вярата си, че настъплението на хронолитите може да бъде спряно, стига да разполагаме с необходимата техника и да разбираме достатъчно добре процеса. Лично аз се съмнявах. Да вземем например термина „хронолит“ — грозна и претенциозна дума, измислена от никому неизвестен журналист малко след Чъмфон, дума, която никога не съм харесвал, но която бях започнал да уважавам заради точния й смисъл. Хронос — време, и литос — камък. Не е ли това същината на въпроса? Време, втвърдено като камък. Зона на абсолютна определеност, заобиколена с пяна от мимолетност (какъвто е човешкият живот например), която деформира околния свят, за да го нагоди към своите контури.

Лично аз не желаех да бъда деформиран. Животът, който исках с Ашли, бе същият, от който хронолитите ме бяха лишили. Двамата с Аш се бяхме върнали от Тусон, за да си ближем раните и да черпим един от друг силата, от която се нуждаехме. След като напуснах Сю, вече не можех да осигуря на Ашли комфорта, който бих искал, но ако бях останал там, щях само да потъвам все по-дълбоко в тау-турбуленцията, която ми отнемаше и малкото свобода.

Истината е, че не бяхме губили напълно връзка. Сю ми се обаждаше от време на време за съвет, макар че нямаше много неща, които бих могъл да сторя без достъп до нейните защитени със специални кодове програми. Като че ли ми звънеше най-вече, за да ме държи в течение, да споделя с мен оптимистичните и песимистичните си настроения или да си побъбрим. Струва ми се, че черпеше косвено удоволствие от живота, който си бях уредил — сякаш беше кой знае каква екзотика и нямаше милиони други семейства като нашето, опитващи се да преживеят в тези сурови времена. Във всеки случай никога не съм очаквал да се появи на прага на дома ми, особено по този тайнствен начин.

Аш бе разменяла по някоя и друга дума със Сю, но двете никога не се бяха срещали, а Рей й бе напълно непознат. Представих ги, малко по-официално, отколкото ми се искаше, сетне Ашли отиде в кухнята да „направи кафе“, тоест да успокои тревогата си от неочакваната им поява.

Рей повтори отново, че посещението им е съвсем неофициално. Сю все още поддържала своята мрежа от връзки с останалите изследователи на хронолити и сега пътували на запад, за да се срещнат с някои от тях. Широкопръстата ръка на федералното финансиране отново се бе протегнала към нея, въпреки че все още разполагаше с неколцина противници в Конгреса. В последно време, обясни тя, работата й била под постоянно прикритие, най-вече от други агенции и служби, заради бюрократични войни и съперничества, които не разбирала. Пристигнали в Минеаполис със съвсем конкретна задача, а при мен дошли на приятелско посещение.

— Трябваше да ми се обадите.

— Прав си, Скоти, но никога не знаеш кой те подслушва. Между скритите копърхед в Конгреса и лудите по улиците… — тя сви рамене. — Ако е неудобно, ще се преместим в някоя хотелска стая.

— Оставате тук — заявих. — Просто се чудех.

Не се съмнявах, че зад визитата им се крие повече от приятелска загриженост. Но нито тя, нито Рей споделиха подробности, а аз, поне засега, не проявявах излишно любопитство. Сю, с нейните постоянни мании и невероятни открития, беше явление от отдавна отминало време. Много неща се бяха променили след Портильо.

Да, все още гледах новините за настъплението на Куин, когато имах сигнал, разбира се, и продължавах да се чудя какво може да означава тау-турбуленцията и как би могла да въздейства на живота ми. Но това бяха среднощни страхове, от онези, които не ти дават да спиш, когато дъждът тропа по прозореца като нежелан гост. Бях се отказал да търся значението на всеки един от термините на Сю — разговорите й с Рей неизменно и твърде скоро затъваха в пространствата на Калаби-Яу, тъмните кварки и прочее езотерични термини. Колкото до самите хронолити… срамно ли е да призная, че бях постигнал свое лично, самостоятелно примирие с тях? Че се бях успокоил с мисълта за невъзможността ми да влияя на подобни загадъчни и необхватни събития? Може би в известен смисъл това беше предателство. Но ми се струваше най-разумното нещо.

Толкова по-тревожно ми бе да съм отново в компанията на Сю, чийто фанатичен интерес към въпроси от подобен характер бе по-ярък от когато и да било. Изглеждаше спокойна и уравновесена, докато разговаряхме за старите времена и за общи познати. Но очите й блеснаха и гласът й укрепна веднага щом стана дума за скорошните събития около Фритаунския хронолит и за настъплението на куинистките армии в Нигерия.

Наблюдавах я, докато говореше. Величествената корона на къдравата й коса бе посребряла по краищата. Беше още по-измършавяла отпреди и имаше изтощен вид, който се подсилваше от трескавите й движения.

А Рей Мозли, колкото и да бе невероятно, все още бе влюбен в нея. Не че ми го каза, естествено. Имах усещането, че Рей изживява любовта си към Суламит Чопра като лично страдание, вечно невидимо за околните. Но не беше невидимо. А може би той самият бе решил така: по-добре да храни напразни надежди, отколкото да се примири с поражението. Наблюдавах го как я стрелка тайно с поглед, как се усмихва на всяка нейна дума, следи внимателно движенията й и е готов да се хвърли да я защитава и при най-малкия намек за критика.

И когато Сю кимна към кухнята, където бе Ашли, и каза: „Завиждам ти, Скоти. Винаги съм искала да подхвана семеен живот с някоя добра женица“, Рей се изкиска послушно. И трепна — само веднъж.

Настаних ги на канапето във всекидневната. За Рей това щеше да е истинско изпитание — да спи до своя кумир, да се вслушва в дишането й. Но не можех да им предложа нищо повече.

Преди да си легна, дръпнах Сю настрана.

— Радвам се, че наминахте — рекох. — Наистина. Но ако искаш от мен повече от няколко нощи на дивана, трябва да знам.