Чтение онлайн

Още по-неясни и объркващи бяха спекулациите относно надписа върху хронолита. Възможно ли бе да се пътува във времето? Повечето учени отхвърляха подобно предположение. В такъв случай надписът трябваше да е фалшификат, измама, целяща да всее съмнения. Дори името Куин не носеше никаква допълнителна информация. Ако това наистина бе име на човек, можеше да е както китайско, така и холандско, думата се срещаше освен това във финландския и японския, съществуваше дори едно примитивно перуанско племе, наричащо себе си хуни куин, но те едва ли можеха да имат връзка с тази история.

Другата възможност — че само след двайсетина години някакъв азиатски водач ще създаде този паметник и ще го изпрати в близкото минало — бе твърде нелепа, за да е вярна. (В наше време подобни разсъждения отдавна са забравени, научната общност е натрупала достатъчно данни, за да търси други обяснения, но в онзи начален период хората често прибягваха до определението „невъзможно“.)

Такава бе всеобщата нагласа през есента на 2021-ва.

Бях купил списанието с далеч по-прагматична цел. Прегледах страниците с обяви, търсейки свободни квартири в околностите на града и в близост до софтуерните компании. Сдобих се с малък списък от предложения и в сряда вече разполагах с едностаен апартамент западно от неголям промишлен комплекс в предградие с име Туин Сити. Стаята не беше мебелирана. Купих си фотьойл, маса и легло. Повече от това щеше да е заявка за продължителен престой. Реших, че квартирата ми е „временна“. След това си потърсих работа. Не се обадих на Джанис, поне засега, защото исках първо да й покажа, че заслужавам доверие — като например, че имам доходи. Че мога да бъда „порядъчен гражданин“, ако от това бих могъл да извлека някаква полза.

Разбира се, всичките ми усилия се оказаха напразни. Не можеш да върнеш миналото, както вероятно всеки един от вас знае. Младото поколение го разбра даже преди нас. Беше им втълпено от събитията.

През февруари 2022 г. Джанис и Катлин се бяха преместили в апартамент в приятен крайградски квартал, далече от работата на Джанис, но близо до добрите училища. Разводът бе приключил още през декември и съгласно споразумението имах право да се срещам с Катлин веднъж седмично.

Джанис възприемаше разумно необходимостта да дели Кати с мен и от началото на зимата се виждах редовно с дъщеря си. Бяхме се разбрали да я взема и тази събота. Но един ден заедно, определен от взаимно споразумение на разведени родители, не е просто ден заедно. Той е нещо съвсем различно. Странно, изпълнено с взаимно неудобство, смущаващо преживяване.

Стигнах пред къщата на Джанис в 8,45 на слънчевата, но студена съботна утрин. Джанис ме покани да вляза и ми каза, че Кати отскочила до една приятелка, за да гледат заедно сутрешните детски филмчета по телевизията.

Апартаментът ухаеше приятно на свежест и на току-що приготвена закуска. Облечена с широка блуза и джинси, Джанис ми сипа кафе. Изглежда, отношенията ни бяха постигнали някаква степен на уравновесеност, при която дори ни беше приятно да се виждаме, ако не за друго, то заради болката, която бяхме преживели заедно. Да не споменаваме наранените чувства и измамените надежди.

Джанис се настани от другата страна на масичката, на която имаше малка купчина списания от миналия век, част от колекцията й. Повечето бяха подвързани в найлонови пликове — „Лайф“, „Тайм“, дори издания от времето на „Титаник“.

— Все още ли си в „Кемпиън-Милър“? — попита ме тя.

— Подновиха ми договора за още шест месеца — отвърнах. Бях получил и надбавка към заплатата. С подобно темпо някой ден можех да се издигна от начално ниво до младши служител. С надбавката бях купил голям телевизор, за да може двамата с Кати да гледаме заедно филми. Разчитах преди Коледа да си купя уредба и компютър, както за да работя вкъщи, така и за развлечение.

— Значи имаш перспективи.

— Така вървят нещата. — Отпих от кафето и се засмях. — Отвратително кафе, между другото.

— Моля?

— Винаги си правела лошо кафе.

Тя също се засмя.

— Чак сега ли се сети да ми го кажеш?

— Хм.

— През всичките тези години си търпял „гадното ми кафе“?

— Не съм казвал, че е гадно. Казах, че е отвратително.

— И въпреки това го пиеше.

— Така е — кимнах.

Катлин се върна от съседите — нахлу в стаята с ботуши и вълнено палто. Очилата й се замъглиха от влагата. Очилата бяха нова придобивка. Кати имаше леко късогледство, но бе твърде малка, за да я подложат на коригираща операция. Тя избърса стъклата с пръсти и се ококори като бухал към мен. На лицето й разцъфна усмивка.

— Свършиха ли филмчетата, миличко? — попита я Джанис.

— Не — отвърна Кати, без да сваля поглед от мен. — Господин Ливай искаше да гледа новините.

Не ми хрумна да попитам защо господин Ливай е настоявал да гледа новините. Но от друга страна, ако бях попитал, нямаше да прекарам целия ден с Кати.

— И да се забавляваш хубаво с татко днес — рече Джанис. — Ще ходиш ли до тоалетната, преди да тръгнеш?

Кати бе скандализирана от подобна липса на деликатност.

— Не! — тросна се тя.

— Добре тогава — Джанис се изправи и ме погледна. — В осем часа, Скот?

— В осем — обещах.

Натоварихме се на моята таратайка и се шмугнахме обратно в оживения съботен трафик. Бях обещал на Кати да я заведа в близкия развлекателен център и тя подскачаше нетърпеливо на седалката, като непрестанно ме засипваше с настойчиви въпроси от типа на „Стигнахме ли вече?“ и „Колко остава?“

В редките периоди на затишие се опитвах да си изясня някои неща със собствената си съвест… внимателно, както трябва да се борави с упоена, но отровна змия. Помъчих се да се погледна през очите на Джанис и все още виждах само човека, отвел нея и дъщеря й в страна от Третия свят, който почти я бе зарязал там, излагайки я на всички рискове от живота в една изостанала култура — наистина екзотична и интересна, ала също така опасна, склонна към употреба на наркотици и безнадеждно непродуктивна.

По-възпитаните биха определили подобно поведение като нехайно. Сред синонимите му обаче са егоистичнои безразсъдно.

Дали се бях променил? Може би. Но все още дължах на Хич Палей няколко хиляди долара (макар че не го бях чувал от половин година и бях започнал да храня надежди, че никога няма да го срещна отново) — а живот, който включва такива добавки като Хич Палей, едва ли може да се определи като уравновесен.

Но все пак Катлин беше до мен, в колата, където подскачаше като избягала на свобода маймунка. Бях я научил да си връзва обувките. Бях й показал Южния кръст през една от безоблачните нощи в Чъмфон. Аз й бях баща и тя с радост приемаше близостта ми.

Прекарахме три часа в развлекателния център, достатъчно, за да я изморя. Кати бе очарована от клоуните, но и малко уплашена — заради прекомерно пъстрите им костюми и грим. Тя погълна изумително количество храна, издържа два часа в киносалона на някакъв детски приключенски филм и спа през целия обратен път до апартамента.

Когато се прибрахме, вече беше сумрачно и аз запалих лампите. За вечеря размразих пилешко и соеви кълнове, готова, но вкусна храна и двамата се настанихме пред телевизора да похапнем. Кати не каза нищо, но обстановката беше приятна.