Чтение онлайн

Но не и разочароващ.

И със сигурност не заплаха за когото и да било.

Не исках Кати (Джанис и дори Уит) да узнае, че съм бил уволнен… поне не веднага, поне докато намеря някакво обяснение. Може би нямаше да е щастливият край, но най-малкото следващата глава в историята.

И тя дойде — под формата на неочаквано телефонно позвъняване.

Не беше щастливият край. Изобщо не беше край. И със сигурност не ставаше въпрос за щастие.

Джанис и Уит ме поканиха на вечеря. Правят го от време на време, както хората си внасят допълнителните пенсионни вноски или участват в благотворителна програма.

Джанис вече не беше самотна майка в квартал на града с контролирани от градската управа наеми. Беше се отървала от позорното петно, след като се бе омъжила за своя началник в биохимичната лаборатория, където работеше. Уитман Делахънт беше амбициозно момче с изявен мениджърски талант. Фармацевтична компания „Кларион“ просперираше въпреки азиатската криза, попълвайки празнината на пазара, образувала се след отдръпването на китайските и тайванските препарати. (Уит обичаше да се хвали, че за тяхната фирма хронолитите били истински „божи дар“, което караше Джанис да се усмихва неспокойно.) Не мисля, че Уит ме харесваше особено, но ме приемаше като някой братовчед от провинцията, обвързан с жена му чрез досадни, но неизбежни роднински връзки.

Ще бъда откровен, той се опитваше да се държи дружелюбно с мен, поне онази вечер. Отвори лично вратата на двуетажната си къща и застана на прага, окъпан в топла, жълтеникава светлина. Усмихна се. Уит бе от онези едри, пухкави мъже, които малко приличат на плюшени мечета. Не беше красавец, но от онзи тип, който жените обичат да определят като „сладък“. Беше с десет години по-възрастен от Джанис. Притежаваше ентусиазирана, макар и не съвсем искрена усмивка, която разкриваше два реда бели зъби. Уит със сигурност имаше най-добрия зъболекар, най-добрата здравна застраховка и най-хубавата кола в квартала. Понякога се чудех дали Джанис и Катлин не се изморяват в опитите си да бъдат най-добрата съпруга и дъщеря.

— Заповядай, Скот! — възкликна той. — Събуй си обувките и се стопли на огъня.

Вечеряхме в просторната столова, с големи прозорци, за да можем да се любуваме на околния пейзаж. Кати ни разказа някои неща от училище. (Изглежда, последната година имаше проблеми с математиката.) Уит ни запозна ентусиазирано колко успешно върви работата му. Джанис все още се занимаваше с протеинов синтез в „Кларион“ и поговорихме малко и за това. Очевидно тя нямаше нищо против да остави на Уит да води разговора.

Кати първа се извини и се прехвърли в съседната стая, откъдето се чуваше равномерното бърборене на телевизора. Уит донесе шише бренди. Напълни доста несръчно чашите, като японец, опитващ се да спазва западната традиция. Уит със сигурност не си падаше по алкохола.

— Май все аз приказвах — извини се той. — Ти как си, Скот? Как върви животът при теб?

— „Провидението не раздава подаръци по списък“ — цитирах аз.

— Нашият Скоти е поет — подсмихна се Джанис.

— Всъщност, исках да кажа, че ми предложиха работа.

— Значи ли това, че напускаш „Кемпиън-Милър“?

— Разделих се с тях още преди две седмици.

— Охо! Смело решение, Скот.

— Благодаря, Уит, макар че тогава не бях толкова сигурен.

— И какво ще правиш сега? — попита Джанис.

— Ами, още не зная със сигурност… всъщност, помниш ли Сю Чопра?

Джанис се намръщи. После очите й се разшириха.

— Да! От „Корнел“, нали? Беше ни асистентка през първата година.

С Джанис се бяхме запознали в университета. За първи път я видях в химичната лаборатория, с колба течен алуминиев хидроксид в ръка. Ако я беше изпуснала, щеше да убие и двама ни. Първо правило на стабилната връзка: не изпускай проклетата колба.

Тъкмо Джанис ме бе представила на Суламит Чопра, тогава младши асистент с желание да изгради устоите на бъдещата си научна и преподавателска кариера. Помня, че в началото се държеше доста строго с всички, които посещаваха часовете й. Оказа се, че целта била да прогони онези, които идват по задължение, а с останалите да води задушевни беседи. Темата, с която бе спечелила място в университета, бе „Метафора и моделиране на реалността в литературата и физичните науки“ и тя се превърна в чест и разгорещен обект на дискусии. Сю бе готова да поставя високи оценки на всеки, който й помагаше в събирането на материали (ако ви се занимава с неща, като пространства на Калаби-Яу 5 , или разлики между първични и контекстно определени сили). Все пак часовете й за мен бяха приятно разнообразие. Към края на първия семестър вече не виждах в нея върлинеста млада преподавателка с изпъкнали очи и тотална липса на вкус по отношение на облеклото, а започнах да я възприемам като интелигентна и забавна жена, каквато си бе в действителност.

Поех дъх и казах:

— Сю Чопра ми предложи работа.

Джанис се обърна към Уит и поясни:

— Сю ни беше преподавателка в университета. Не видях ли името й наскоро във вестниците?

Вероятно, но навлизахме в опасна територия.

— Сега тя работи в една правителствена изследователска служба. Изглежда са добре финансирани, за да наемат още хора.

— Тя ли се свърза с теб?

— Може би не е редно да се интересуваме — намеси се Уит.

— Няма нищо, Уит. Всъщност Джанис искаше да попита защо мастит учен като Суламит Чопра ще търси компютърен плъх като мен. Въпросът е съвсем уместен.

— И отговорът е?… — подкани ме Джанис.

— Предполагам, защото й е нужен компютърен плъх.

— Каза ли й, че тази работа ти трябва?

— Е, нали знаеш. Ще държим връзка, докато реша.

(„Не се тревожи, Скоти. Ако ми потрябваш, ще те намеря.“)

— Така-така — поклати замислено глава Джанис, което бе нейният начин да ми подскаже, че прозира лъжите ми. Но не направи опит да ме изобличи.

— Какво пък, Скот, това е страхотно — рече Уит. — Времената сега са тежки. Хубаво е, че си намерил нова работа.

Сменихме темата, а след вечеря Уит също ни изостави. Джанис почака, докато излезе от стаята.

— Има ли нещо, което пропусна да споменеш? — попита тя.

Няколко неща. Казах първото.

— Работата е в Балтимор.

— Балтимор?

— Балтимор. Мериленд.

— Искаш да кажеш, че отиваш на другия край на Щатите?

— Там ще работя. Но още не съм съвсем сигурен.

— И не си съобщил на Катлин?

— Не. Не съм. Исках да разговарям първо с теб.

— Аха. Не знам какво да ти кажа. Всичко е толкова неочаквано. Питам се как ще го понесе Кати. Не се обиждай, но напоследък не говори често за теб.

— Е, не се разделяме завинаги. Ще я навестявам винаги когато мога.

— Ще я навестяваш, така ли, Скоти? Като че ли си й някакъв… чичо? Не зная. Може пък така да е по-добре. Двамата с Уит се разбират чудесно.