Чтение онлайн

Пет зими. В онези години зимите бяха студени и безснежни. Богатите носеха дрехи с термична настройка — нова мода, заради която изглеждаше, че луксозните им квартали със скъпи магазини са били заселени от извънземни нашественици с полиестерни скафандри и дихателни маски, докато ние останалите кръстосвахме улиците с по няколко ката дрехи и гледахме да се придържаме към стените, за да избегнем пронизващия вятър. Домашни роботи (напълно автоматизирани прахосмукачки, тревокосачки в ярки цветове, за да се забелязват отдалече от играещите на двора дечурлига), всички тези неща бяха станали нещо обичайно. „Сони“ изтегли от пазара машината за разхождане на кучета след придобилия печална известност инцидент със злощастно шицу 4 на едно кръстовище. В онези години дори старците престанаха да наричат развлекателните панели „телевизори“. Лукс Ибони обяви, че се оттегля от сцената — на два пъти. Клетъс Кинг победи Мерлин Лийхи и Федералната партия се настани в Белия дом, макар че демократите контролираха Конгреса.

Модни фрази на деня, вече почти забравени: „сега ми дай моето“, „жестоко, но хваща окото“, „като слънчев лъч в чекмедже“.

Имена и места, които често се мяркат из вестникарските заглавия: доктор Дан Лесер, Съдилище на колела, Бекет и Голдщайн, Куаме Хинто.

Събития: заирската пандемия, сривът на еврото и бунтовете в Хага.

И, разбира се, неизменният Куин — като несекващ тамтамен ритъм.

Пьонгианг, после Хо Ши Мин, след това Макао, Сапоро, Кантонските равнини, Ичанг…

И началото на куинманията: десетките хиляди сайтове с причудливи, противоречиви теории, несекващите дебати във вестниците, научните симпозиуми и срещите на граждански комитети, мозъчните атаки на водещи учени и специалните разследвания на Конгреса. Млад мъж в Лос Анжелис поискал официално да бъде преименуван на Куин и се сдоби с безбройни последователи.

Куин, който или каквото и да бе, вече бе предизвикал смъртта на стотици и хиляди хора, може би дори повече. Една от причините името да бъде споменавано с мрачно уважение. Да стане любим надпис върху фланелките, който по-късно ще бъде забранен в някои училища и университети. И тъй като Куин не символизираше нищо друго, освен разрушението и завоеванието, той се превърна в манифест на недоволните и онеправданите. Ала в Северна Америка никой не обръщаше сериозно внимание на тези неща. Навсякъде другаде сеизмичните размествания бяха осезаеми.

Аз ги следях внимателно.

В продължение на две години бях на работа в научния център „Кемпиън-Милър“, в покрайнините на Сейнт Пол, където разработвахме патчове за самоеволюиращ търговски интерфейсен код. След това ме преместиха в офиса в централната част на градчето, в група, която вършеше почти същата работа, но на далеч по-секретно ниво — собствения строго охраняван код на компанията, туптящото сърце на повечето ни продукти. В нормални дни отивах на работа с кола, а когато бе прекалено студено или валеше проливно, вземах новото свръхскоростно влакче, в чието лъскаво алуминиево купе, пътниците деляха топлина и влага и смесваха миризми на потни тела и автършейв, извърнали очи към запотените стъкла, зад които бързо се менеше градският пейзаж.

(Тъкмо при подобно пътуване видях млада жена, на чиято шапка бе изписано „ДВАЙСЕТ ПЛЮС ТРИ“ — двайсет години и три месеца, интервалът между появата на първия хронолит и очаквания момент на първата победа. Тя четеше разпокъсано копие на „По-чудно от науката“, книжка, която не се бе радвала на преиздаване повече от половин век. Дощя ми се да я заговоря, да попитам намира ли някаква връзка между събитията в книжката и надписа върху шапката си, да обсъдя с нея тези моменти, оставили ярка диря в собственото ми минало, но ме досрамя, а и какво право имах да я питам? Така и не я видях никога вече.)

Няколко пъти излизах на срещи. В началото на годината ходех с една жена от отдела за качествен контрол на нашата фирма — Анели Кинкейд, която харесваше тюркоази и новата драма и проявяваше жив интерес към текущите събития. Тя ме мъкнеше на лекции и четения, които иначе бих подминал. Накрая се разделихме, най-вече заради нейните дълбоки и искрени политически убеждения, каквито аз нямах — бях политически агностик, неангажиран „куин-наблюдател“.

Все пак веднъж успях да й направя впечатление. Беше използвала нечии връзки във фирмата, за да ни уреди пропуски за научна конференция в университета на тема „Хронолитите — научни и културни последствия“. (Всъщност, поне този път имаше интерес и от моя страна. Анели знаеше, че стаята ми е украсена със снимки на хронолити и на няколко пъти бе изразявала неудоволствието си от това.) Изслушахме представянето на три доклада, след което Анели реши, че темата е прекалено отвлечена за нейния вкус. Но докато прекосявахме фоайето, ме спря възрастна жена с широки джинси и няколко номера по-голяма тъмнозелена фланела — усмихваше ми се радостно иззад огромните си очила.

Казваше се Суламит Чопра. Познавах я от университета „Корнел“. Беше посветила кариерата си на изследвания на физичните аспекти на хронолитите.

Представих Сю на Анели. Тя разцъфтя.

— Зная коя сте, госпожо Чопра. Искам да кажа, името ви ми е познато от новините.

— Да, цитират ме тук-там.

— Радвам се да се запознаем.

— Удоволствието е взаимно. — Но Сю не сваляше очи от мен. — Скоти, странно е, че те срещам тук.

— Така ли?

— Каква неочакванасреща наистина. Значима може би. Всъщност кой знае? Трябва да се видим и да си побъбрим.

Бях поласкан. Наистина ми се щеше да си поговоря с нея. Подадох й визитната си картичка.

— Не е необходимо — поклати глава тя. — Мога да те намеря, когато ми дотрябваш, Скоти. Не се тревожи.

— Можеш ли?

Но тя вече се беше изгубила в тълпата.

— Виждам, че имаш сериозни връзки — рече ми Анели, докато се прибирахме.

Не че тогава имаше значение. Сю не ме потърси нито през онази година, нито по-късно, а опитите ми да я открия удариха на камък. Никакви връзки нямах. Срещата със Сю беше предзнаменование, но значението й ми убягваше като все още неразбираемо пророчество, сигнал, заглушен от шумове.

Нищо хубаво не виждах в това, че Арни Къндерсън ме вика в кабинета си. Той беше мой пряк началник още от времето, когато постъпих на работа в „Кемпиън-Милър“, и бях научил за него следното: когато новината е добра, сам ще ти я поднесе. Ако те вика в кабинета, готви се за най-лошото.

Напоследък няколко пъти го бях виждал ядосан, най-вече, когато групата ни взе да изостава с проект, който можеше да ни донесе договор с търговец от национално значение. Но още щом влязох в кабинета му, разбрах, че става дума за нещо по-сериозно. Когато е ядосан, на Арни му личи отдалече. Днес още по-лошо — седеше зад бюрото си с вида на човек, комуто са поверили важна и крайно неприятна задача. Не искаше да срещне погледа ми.

Тръшнах се на един стол и зачаках. Отношенията ни не бяха официални. Всеки от нас бе канил другия на гости.

Той скръсти ръце и заговори:

— Никога не зная откъде да започна в такива моменти. Скот, искат от мен да ти съобщя, че „Кемпиън-Милър“ няма да поднови договора ти. Прекратяваме го. Това е официално известие. Зная, че не си бил предупреден, и повярвай ми, за Бога, искрено съжалявам за това. Имаш право на всички законни компенсации, както и на обезщетение в размер на шест месечни заплати.

Не бях толкова изненадан, колкото Арни вероятно очакваше. Азиатската икономическа криза бе нанесла сериозни щети върху чуждите пазари, от които се хранеше „Кемпиън-Милър“. Предишната година фирмата бе закупена от една международна корпорация, която бе направила съкращения на четвърт от служебния състав.