Чтение онлайн

— Освен, ако не е Куин.

Тя се намръщи.

— О, не, Скоти. Не го казвай.

— Скоро ще разберем. Каква е обстановката долу?

— Нали ти казах. Като настроен апарат. Числа и нищо повече. Прав си, трябва да се връщам. Ще слезеш ли с мен?

— Защо?

— Защото отвън нивото на йонизиращото лъчение вече е доста високо. На всеки двайсет минути получаваш облъчване като за рентгенова снимка. — Тя се засмя. — Всъщност не, просто близостта ти ми действа успокоително.

Чудесна причина и сигурно щях да сляза с нея, но в този миг дочухме тътена на далечна експлозия. Отново отекнаха изстрели, по-близо, отколкото трябваше да бъдат.

Сю инстинктивно приклекна. Аз стърчах като някакъв идиот. В началото имаше само отделни изстрели, после цели откоси. Оградата (и входният портал) бяха само на метри зад нас. Погледнах нататък и видях залегнали войници, но не виждах откъде се стреля. Сю бе извърнала очи към хълма. Проследих погледа й. От нашия наблюдателен пост там се издигаше дим.

— Журналистите… — прошепна тя.

Но, разбира се, не бяха журналистите. Бяха куинисти — въоръжена група, отвлякла фургон на телевизионна компания в покрайнините на Модести Крийк и представила се за новинарски екип на контролния пункт. (Петимата репортери бяха открити по-късно, пребити и удушени в канавката край пътя на двайсетина мили оттук.) Още дузина куинисти бяха успели да се промъкнат, представяйки се за помощен персонал и скрили умело оръжията си сред камерите, блоковете на ретранслаторите и останалите принадлежности.

Тези хора се бяха разположили на хълма, откъдето се виждаше ядрото, близо до поста на Обединените сили. Когато забелязали, че Хич докарва последния камион при бункера, разбрали, че до появата остава съвсем малко време. Разрушили поста със заложени експлозиви, застреляли оцелелите войници, после съсредоточили усилията си върху ядрото.

Виждах дима от оръжията им, който се извиваше нагоре в небето. Бяха твърде далеч от тау-ядрото, за да могат да се прицелят точно, но куршумите им вдигаха искри от стоманената обшивка. Зад тях постовите край оградата отвърнаха на огъня и повикаха помощ по радиото. За съжаление основните сили бяха разположени при южния портал, където куинистката тълпа също бе открила масиран огън.

Коленичих в прахта до Сю.

— Успокой се, ядрото е добре защитено…

— Ядрото да, но не и кабелите и свързващите блокове — говоря за инструментите, Скоти.

Тя се надигна и хукна към бункера. Нямах друг избор, освен да я последвам, но първо махнах на Хич, който току-що бе пристигнал и сигурно бе объркал стрелбата по нас с пукотевицата от южната страна. Но осъзна грешката си веднага щом видя тичащата презглава Сю.

Изведнъж застудя и откъм прерията полъхна вятър, който носеше прашни облаци право към епицентъра на тау-събитието.

Дори в затопления предварително бункер бе по-студено, отколкото бе предвидила Сю, когато ни удари термичният шок. Ръцете се вкочанясваха, кръвта изстиваше, събитията започваха да се нижат бавно и мъчително. Побързахме да навлечем термооблеклата, докато Хич затваряше вратата зад себе си.

А междувременно, тау-ядрото се бе задействало, изпълнявайки предварително въведената програма. Седнали зад мониторите, операторите можеха само да стискат палци и да се молят някой заблуден куршум да не уцели главен кабел или блок.

Знаех, че всички важни елементи на ядрото са защитени с тефлон и кевлар. Съмнявах се, че обикновен куршум може да им причини вреда, въпреки опасенията на Сю.

Но куинистите не бяха въоръжени само с пушки и автомати.

Часовникът, отброяващ на обратно минутите до очакваното събитие, тъкмо бе подминал цифрата пет, когато отвън се чу силен гърмеж. От покрива се посипа прах и светлините в бункера угаснаха.

— Удариха генератора! — извика Хич и още неколцина се присъединиха с изплашени викове. — Спукана ни е работата!

Не виждах Сю — не виждах нищо. Тъмнината бе непрогледна. Четирийсет души, затворени в бункер, намиращ се в набързо изровен изкоп.

Резервният генератор не бе успял да се задейства. Включиха се акумулатори, които подаваха енергия само за аварийното осветление и електронната апаратура. Четирийсет души в сумрачно затворено пространство. Опитах се да си представя изхода, стоманена врата в горния край на тясно бетонно стълбище, на метри от мястото, където се намирах.

И в този момент — появата.

Хронолитът се пресегна надълбоко в скалната основа.

Хронолитът поглъща материята, без да я измества, но студената вълна вледенява и разтрошава подземните реки и създава ударна вълна, която се движи през грунда. Подът сякаш се повдигна и рухна. Тези от нас, които не се бяха уловили за нещо, паднаха на земята. Мисля, че сега вече крещяха всички. Звукът бе ужасен, дори повече от физическите увреждания.

Ставаше все по-студено. Престанах да чувствам пръстите си.

Един от инженерите изгуби самообладание и си проправи път до металната врата. Предполагам, че е искал да излезе на дневна светлина — толкова силно, че е забравил всички опасности. Бях достатъчно близо, за да го видя на бледото сияние на мониторите. Той намери стъпалата, изпълзя нагоре на четири крака и напипа дръжката. Трябва да е била ужасно студена, защото изкрещя в мига, когато натисна вратата с цялата си тежест. Дръжката потъна надолу и вратата се отмести навън.

Синьото небе бе изчезнало, заменено от стена от вихрещ се прахоляк.

Инженерът изхвърча навън. През отвора нахлу пясък, примесен с ледени късове. Дали Сю бе очаквала, че появата ще бъде толкова ужасна по сила? Предполагам, че не — репортерите на изток от нас вероятно са били пометени от урагана. Съмнявах се, че някой продължава да снима от хълма.

Термичният шок бе достигнал максималната си точка, но телата ни продължаваха да губят топлина. Неописуемият студ поразяваше съзнанието като наркоза. Усетих, че треперя въпреки специалното термоизолиращо облекло. И същевременно ме караше на сън.

— Останете в бункера! — провикна се Сю от мрака зад мен. — Тук ще бъдете в по-голяма безопасност! Скоти, затвори вратата!

Но неколцина техници и инженери пренебрегнаха съветите й. Те се шмугнаха покрай мен в ревящия вятър и се затичаха — доколкото студът им позволяваше да тичат, защото движенията им по-скоро наподобяваха спъната валсова стъпка — към редицата от паркирани коли.

Двама-трима от тях дори успяха да влязат вътре и да запалят двигателите. Макар колите да бяха подготвени срещу студената вълна, те изреваха като ранени животни, докато буталата стържеха в стените на цилиндрите. Ветровете на появата бяха повалили периметърната ограда и цивилната част на нашия конвой тъкмо изчезваше в зейналата паст на бурята.