Чтение онлайн

Сградата, в която бяхме приклещени, бе построена вероятно по времето, когато из района са открили нефт, с цел да прибират на сухо снаряжението — не че по тези места валеше изобилно. Подът бе покрит с всякакви неща, довлечени тук от водата и вятъра — прах, пясък, изгнили коренища, мумифицирани останки от змии и птици.

Хич стоеше при източната стена, където бетонните блокчета бяха мухлясали и изронени. Сю и Рей бяха в северозападния ъгъл, а аз се намирах срещу Хич.

Въпреки дневната светлина вътре цареше сумрак и беше малко по-хладно, отколкото в прерията, макар че това щеше да се промени веднага щом слънцето напече ламаринения покрив. От отворите подухваше, миришеше на изгнили дъски.

Помня всичко това съвсем ясно. Поддалите дъски на тавана, снопът слънчеви лъчи, падащ под ъгъл през един от прозорците, сухият храсталак зад вратата, капчиците пот на челото на Хич Палей, докато той завърташе бавно дулото на пистолета — към Сю.

Сю беше пребледняла. Една вена пулсираше на шията й, но тя мълчеше.

— Не насочвай шибания пистолет към нея — озъби се Рей.

С разчорлената си брада и мократа от пот фланела приличаше на побъркан учен. Очите му се блещеха безумно. Но имаше нещо възхитително в позата му, нещо, което издаваше смелост и готовност за саможертва.

— И аз говоря сериозно — рече Хич. — Няма да я пусна жива през тази врата.

— Трябва да отида — повтори Сю. — Рей, съжалявам, но…

Тя успя да направи само една крачка и Рей я притисна с тяло в ъгъла, където я задържа.

— Никой няма да ходи никъде!

— До края на света ли ще седиш върху нея? — попита Хич.

— Свали пистолета!

— Не мога да го направя. Рей, знаеш, че не мога.

Рей вдигна своя пистолет.

— Престани да я заплашваш или аз…

За Хич това вече преминаваше отвъд пределите на търпението му.

Позволете да кажа в негова защита, че Хич познаваше добре Адам Милс. Знаеше какво ни чака отвън, под палещото слънце. Нямаше никакво намерение да предава Сю и мисля, че по-скоро би умрял, отколкото да попадне отново в ръцете на Адам.

Той простреля Рей в рамото — но от такова разстояние раната бе смъртоносна.

Струва ми се, че дори чух куршума да преминава през тялото на Рей и да се забива в стената отзад. А може би беше само ехо от изстрела, оглушителен в тясното пространство. От пода се вдигна прах. Бях вцепенен от внезапния развой.

Последваха ответни изстрели отвън и куршумите зачаткаха по западната стена. Внезапно притисната от тежестта на тялото на Рей, Сю го изтика настрани.

— О, Рей, съжалявам — повтаряше тя шепнешком.

Очите й бяха пълни със сълзи. Имаше кръв по блузата й и по стената зад нея.

Рей не дишаше. Раната, или шокът от нея, бяха накарали сърцето му да спре. По устните му имаше кървави мехури.

Беше обичал Сю безнадеждно и до забрава в продължение на много години. Но когато прекрачи рухналото му тяло, Сю не се обърна назад.

Вървеше право към вратата — олюля се, но не падна.

В помещението миришеше на барут и кръв. Отвън Адам Милс крещеше нещо, но не различавах думите му, защото в ушите ми звънтеше.

Уайомингският Куин наблюдаваше всичко това откъм западния хоризонт. Виждах лицето му в рамката на прозореца зад Хич, синьо на син фон, притворило очи, сякаш за следобедна дрямка.

— Спри — произнесе заплашително Хич.

Сю потрепери при звука на гласа му, но направи още една крачка.

— Няма да те предупреждавам повече. Знаеш го добре.

И тогава чух собствения си глас:

— Хич, пусни я да върви.

„Нашата тайна“ — бе казала Сю.

И още: „Няма да е тайна, ако я кажеш на някого.“

Защо тогава я сподели с мен?

Мисля, че в този момент разбрах.

Отговорът беше горчив, дори страшен.

Сю направи още една крачка към вратата.

В светлото петно зад нея за миг се появи пеперуда, която запърха във въздуха, сетне се скри в сухата трева.

— Ти не се меси — сряза ме Хич.

Но вече имах по-добра представа от оръжията, отколкото в Портильо.

Когато Хич видя насоченият към него пистолет, той изруга:

— Побърка ли се бе, мамка ти?

— Тя трябва да го направи.

Хич не сваляше пистолета си от Сю. Тя кимна и отново пристъпи към вратата, много бавно, сякаш всяка крачка изчерпваше резервите й от енергия и смелост.

— Благодаря ти, Скоти — чух я да шепне.

— Ще те застрелям — заплаши отново Хич. — Ако не спреш, ще те гръмна на място.

— Не — рекох, — няма да ти позволя.

Той изръмжа — звукът бе точно такъв, като на притиснат в ъгъла звяр.

— Скоти, страхливо копеле, ако не престанеш, ще застрелям и теб! Сваляй оръжието, а ти — той кимна на Сю — спри на място!

Тя сгърби рамене, сякаш очакваше всеки миг да я застрелят в гърба, но продължи да върви. Вече беше до вратата.

За един кратък миг пистолетът на Хич се колебаеше между нея и мен. После изведнъж той взе решение и се прицели в гърба й, в приведените рамене, в голямата й, сведена глава.

Хич започна — звучи абсурдно, но наистина го виждах, защото мигът бе застинал и се бе разточил във времето — кълна се, че видях как големият му месест пръст започна бавно да натиска спусъка.

Но аз бях по-бърз.

Ръката ми отскочи назад от отката.

Дали аз убих Хич Палей?

Не смея да го твърдя със сигурност. Не съм обективен свидетел, още повече че само аз мога да се изкажа в своя защита. Дори сега, когато съм в края на своя живот и няма какво повече да крия.

Пистолетът изгърмя. Куршумът литна във въздуха и тогава…

И тогава всичкоизлетя във въздуха.

Тухли, мазилка, дърво, тенекиени парчета, прах от десетки години. Моето тяло и куршумът. Хич и трупът на Рей Мозли. Рей, който бе обичал Сю твърде много, за да й позволи да направи това, което трябваше да стори, и Хич, който никога не бе обичал никого.