Чтение онлайн

Дали съм видял (питаха ме понякога хората) разрушаването на хронолита? Дали съм бил очевидец на огненото рухване на Уайомингския Куин? Видял ли съм ярката светлина, почувствал ли съм топлината?

Не. Но когато отворих очи, от небето се сипеха отломки от хронолита. Късчета с размери на камъни, превърнати в обикновена материя и разтопени от топлината в стъклени синкави сълзи.

При експлозивното освобождаване на енергия от разрушаването на хронолита се образува ударна вълна, която помете всичко наоколо — повече вятър, отколкото топлина, но и топлината не бе никак малко, повече топлина, отколкото светлина, но светлината бе достатъчно, за да ослепи.

Бетонната къщичка изгуби тенекиения си покрив и северната и западната стена. Вятърът ме изхвърли назад и когато се свестих, бях на няколко метра от изровените основи.

За известно време не знаех къде съм и какво става. Първата ми мисъл бе за Сю, но от нея нямаше и следа. Адам Милс също бе изчезнал, както и хората му и мотоциклетите им, макар че открих един от тях по-късно — изоставен в шубрака даймлер с пробит резервоар, само една каска и парцаливо копие на „Петият конник“.

Дали мисля, че Сю се е предала на куинистите след експлозията? Да, така смятам. Ударната вълна не е била смъртоносна за тези, които са на открито. Бях пострадал от съборената къща, не от вълната. Сю беше до вратата, която още стърчеше като самотна рамка.

Открих Хич и Рей заровени под отломките — и двамата бяха мъртви.

Изгубих няколко часа, докато се опитвах да ги измъкна с единствената си здрава ръка, но накрая се отказах, напълно изтощен. Намерих малко суха храна в пикапа и хапнах, като се задавях с пресъхнало гърло.

Телефонът ми бе замрял и на екранчето се изписваше едно и също повтарящо се съобщение: „Няма сигнал… няма сигнал…“

Слънцето се снижи към хоризонта. Небето придоби цвета на индиго и продължи да потъмнява. На западния хоризонт, където доскоро се издигаше хронолитът, пламтяха пожарища.

Обърнах се и закрачих в противоположна посока.

По-късно посетих две важни места: кратера на Уайоминг и корабостроителницата в Бока Ратон. Първото представляваше езеро, замърсено от спомени, второто — врата към едно по-безбрежно море.

Помислих си…

Не, като стигна до това.

Докато се прибера в Минеаполис, бяха изписали Ашли от болницата.

Аз самият също прекарах няколко дена в една малка клиника в Пайн Ридж. Бях се скитал три дни из уайомингските пущинаци и когато ме откриха, бях изтощен от глад, горещина и обезводняване. Лявата ми ръка беше в гипс.

Но Ашли не бе такава късметлийка.

Беше ме предупредила, разбира се, какво да очаквам, но не бях напълно подготвен, когато се прибрах в апартамента и я чух да ме вика откъм спалнята.

Раните по тялото й — изгарянията, контузиите — бяха невидими под снежнобялото покривало на чаршафа. Но трепнах, когато съгледах лицето й.

Няма да изброявам всички увреждания. Постарах се да си внуша, че рано или късно те ще заздравеят, кръвта по тях ще изсъхне, охлузената кожа ще се възстанови и че някой ден тя ще може отново да отваря широко очи.

Засега ме гледаше през подпухнали цепки.

— Толкова ли е зле? — попита.

Липсваха й няколко зъба.

— Ашли — рекох, — съжалявам.

Тя ме целуна въпреки болката и аз я прегърнах, без да обръщам внимание на счупената си ръка.

Чух я да се извинява. Беше изплашена, не беше сигурна дали ще й простя, задето накрая се бе пречупила и бе издала всичко на Адам Милс. Един Господ знае, че исках да й се извиня, защото бях допуснал да й се случи нещо подобно.

Но вместо това положих внимателно пръст на разранените й устни. Какво значение имаше всичко това? Нали бяхме живи. Бяхме заедно и това бе достатъчно.

Това, което не знаех — и което бях научил едва след разговора с Ашли, — бе, че Морис Торанс не бе изоставил поста си пред апартамента.

Адам Милс бе разкрил, че Морис дежури на пост, и бе проникнал в сградата през задната врата, без да буди подозренията му. Морис бе позвънил на Ашли малко преди Адам да се появи и се бе успокоил, че тя е вкъщи. Беше си тръгнал посред нощ, за да поспи няколко часа в „Мариот“. Държеше у себе си предавател, в случай че на Ашли се наложи да го повика незабавно. Но не бе получил никакво съобщение. На сутринта й позвънил отново, но не могъл да преодолее блока на видеопанела й. Незабавно поел към апартамента и пристигнал долу малко след Катлин, след което направил втори неуспешен опит да се свърже по телефона. Силно обезпокоен, Морис позвънил на Ашли от фоайето.

Тя отговорила по домофона, но гласът й бил променен. Морис заявил, че е от службата за доставка на колети по домовете и че трябва да се срещне с нея, за да му подпише документа.

Аш, която вероятно е познала гласа му, отговорила, че в момента не може да излезе, и го помолила да дойде по друго време.

Морис се съгласил, но я предупредил, че на колета пише „нетрайни продукти“.

Няма значение, отвърнала Ашли.

Веднага щом излязъл от обхвата на камерата, Морис позвънил на местната полиция и докладвал за нахлуване с взлом. После отключил фоайето с ключа, който му бях дал. Представил се на управителя за федерален агент (което в момента не отговаряло на истината) и получил от него ключ от апартамента на Ашли.

Знаел, че полицията ще се забави и че не бива да чака. Качил се с асансьора до нашия етаж, позвънил наново по телефона, за да заглуши действията си и отключил вратата, след което влязъл вътре с изваден пистолет. Неведнъж ми бе казвал, че е пенсиониран агент без кой знае какъв боен опит. Но беше преминал нужното обучение и не бе забравил наученото.

По това време Катлин била заключена в спалнята, а Ашли лежала пребита на канапето.

Без да се поколебае, Морис застрелял мъжа, надвесен над Аш, и насочил оръжие към втория куинист, който се показал на вратата на кухнята.

При звука от изстрела мъжът изпуснал бутилката с бира и извадил оръжие. Успял да простреля Морис в крака, но в замяна получил куршуми в главата и шията.

Ранен в бедрото — почти на същото място, където бе простреляна Сю в Ерусалим, — той все пак успял да успокои Ашли и да освободи Катлин от спалнята, преди да изгуби съзнание.

Кати — която можела да се движи, макар че била пребита и изнасилена — поставила компресираща превръзка на раната, преди да дойде полицията. Ашли се надигнала от канапето и се довлачила до банята.

Взела кърпа, намокрила я и попила кръвта от лицето на Морис, после и от лицето на Катлин.

— Безразсъдна постъпка — оправда се Морис, когато отидох да го навестя в болницата.

— Свършил си, каквото е трябвало.

Той сви рамене.

— Да, сигурно си прав. — Седеше в инвалидна количка, изпружил напред ранения си превързан крак. — Трябва да ми сложат червено флагче, за да не се спъват хората.

— Дължа ти повече, отколкото бих могъл да ти върна.