Чтение онлайн

През последната си седмица в Ню Йорк Мередит прие без капка колебание поканата на Сам Клифърд — шефа на вечерната програма на Ай Би Ес — и заедно с групата на новинарите отиде на вечеря.

„Залата на дъгите“, на шестдесет и петия етаж над Пето авеню, предлагаше страхотен изглед, а и вътре атмосферата беше впечатляваща. Мередит откри, че се захласва по интериора в стил арт деко от 30-те години, а от гледката на блестящите небостъргачи в центъра на Манхатън й секна дъхът. Докато ядеше превъзходното предястие с телешко, изпитваше чувството, че хората от екипа я наблюдават и преценяват внимателно, но не се дразнеше. Беше уверена в способностите си и смяташе, че се е представила добре. Даде всичко от себе си, за да се възползва от предоставената възможност, и знаеше, че е готова. Дори повече от готова.

— Трябва да призная, че се справи отлично — сподели Клифърд по време на десерта. — Ти…

Млъкна и Мередит усети нечие приближаване зад гърба й.

— Възразявате ли да ви отнема госпожица Кортни за няколко минути?

Мередит безпогрешно позна гласа, прекъснал разговора. Всички на масата бяха обърнали любопитно очи към Александър Киракис, който вече стоеше до Мередит и й се усмихваше. Сърцето й биеше лудо, докато се мъчеше да се овладее. Пое си дълбоко въздух и го погледна. Той все още беше най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Защо ми въздейства по този начин, запита се тя.

— Отдавна не сме се виждали — изрече с равен тон.

— Прекалено отдавна. — Протегна й ръка в мига, когато оркестърът засвири. — Ще танцуваш ли с мен? — попита той учтиво.

Тя се поколеба за миг, усетила как погледите се преместват върху нея. Нека зяпат!

— Разбира се — отвърна и се изправи.

Докато Александър я водеше за ръка към дансинга, погледите на хората в помещението направо я изпиваха. Сърцето й продължаваше да бие неистово и тя се запита дали и той го усети, когато я прегърна за танца. Дано не, помоли се Мередит.

— Пълен сте с изненади, господин Киракис.

— Александър — поправи я той.

— Александър.

— Много време мина, нали? — попита той и я поведе в ритъма на музиката.

— Поне шест месеца — отвърна тя привидно небрежно. — Изненадана съм, че ме помниш.

Имаше чувството, че той не би разпознал жена и час след като са се срещнали, освен ако не беше спал с нея.

— Никога не забравям красива жена — увери я той. — И особено толкова впечатляваща като теб.

Мередит погледна зад рамото му. Видя как всички от масата й я наблюдават и се сети за първата си среща с Александър в Лос Анджелис.

— Щом ме помниш — започна тя предпазливо, — значи не си забравил и обещанието си в „Ла белла фонтана“.

— Обещание ли? — попита той невинно.

— Каза, че ако и когато се срещнем отново, ще ми дадеш интервю.

— Така беше. — Притисна я малко по-силно и я завъртя. — А не е редно човек да не спазва думата си, нали?

— Определено — съгласи се тя.

— Непременно ще си помисля. — Ръката му се плъзна по голия й гръб. — В Манхатън ли живееш сега?

Тя поклати глава.

— Тук съм временно. Това е последната ми седмица.

Усещаше как ръката му се плъзга по гърба й, но нямаше никакво желание да го спре. Защо ли, запита се отново.

Той я гледаше проницателно.

— Тогава не е ли най-добре да се срещнем и да го обсъдим, преди да заминеш? Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?

Тя се замисли за миг и се сети, че има други планове. Поклати глава.

— Утре вечер не съм свободна.

— Ами освободи се — предложи той простичко.

Мередит го изгледа — в обезоръжаващата усмивка, в невероятните тъмни очи имаше нещо, което не разбра напълно.

— Не е толкова просто.

— Разбира се, че е.

Колебаеше се. Ако вземе интервю от недостъпния за толкова много журналисти Александър Киракис, ще впечатли всички в телевизията.

— Ще измисля нещо — промълви тихо.

— Постарай се. — Наведе се напред и тя усети топлия му дъх върху шията си. — Тази вечер си прекрасна — прошепна той. — Дори по-прекрасна от първия път, когато те видях.

Мередит усети как устните му леко докоснаха шията й. Отдръпна се и го погледна подозрително.

— Поканата ти за вечеря няма нищо общо с желанието ми да направя интервю с теб, нали?

— Ти как мислиш?

Тъмните му очи блестяха изпитателно.

— Мисля, че е редно да ми кажеш защо всъщност искаш да се срещнем — настоя тя.

— Според мен е очевидно.

— Губиш си времето.

— Нима?

Даже не направи опит да прикрие съмнението си.

— Да.

Постара се тонът й да е строг.

Той продължаваше да я гали по гърба.

— Човек никога не знае, докато не опита, нали? При първата ни среща прекарахме кратко време заедно, защото бързах за летището с баща ми. Обещах си да поправя тази грешка, ако някога отново те срещна. А сега…

Той не довърши изречението, но смисълът беше ясен. Тя се усмихна леко. Преди шест месеца вероятно щеше да се изкуши.

— Просто малко си закъснял — заяви на глас.

— О? — Веждите му се стрелнаха нагоре въпросително.

— Съпруг или любовник?

— Не е твоя работа.

В очите му се появиха весели пламъчета.

— Май докоснах болезнено място.

— Не. Просто не обичам да ме разпитват за личния ми живот.

— Разбирам. — В плътния му ясен глас се долавяше присмех. — Но не виждаш нищо нередно ти и твоите колеги да се ровичкате постоянно в моя личен живот, така ли?

— Различно е и ти добре го знаеш.

— Значи аз може да съм плячка, а ти не?

— Ти си новина — уточни тя. — Обществото се интересува какво правиш, с кого се виждаш.

— А мен ме интересува какво правиш и с кого се виждаш ти — парира я той. — Миналото лято трябваше да остана в Ел Ей. Не биваше да допускам да ми се изплъзнеш тогава.

— Срещнахме се по чисто професионален повод, ако си спомняш.

— Не по моя вина — не се предаваше той.

— Трябва да спазвам професионална дистанция.

— Защо? Защо е толкова важно за теб?

— Не важно, а необходимо — поправи го тя.

— Значи някой наистина те чака вкъщи — заключи той.

Тя се поколеба. Искаше да направи интервюто и не й се щеше да го настройва враждебно, но същевременно се налагаше да го убеди, че отношенията им ще останат единствено делови.

— Да — заяви накрая. — Някой, който е изключително важен за мен и няма да рискувам да го загубя.

Александър се усмихна.

— Възхищавам се от твоята преданост — увери я той. — Но не можеш да ме виниш, че се опитвам и ще продължавам да се опитвам. Не съм свикнал да не получавам каквото искам.