Чтение онлайн

— Въпреки това искам да я видя… Макар и за няколко минути — упорстваше Александър.

Лекарят се колебаеше.

— Добре — склони накрая. — Но наистина за няколко минути. И не се опитвай да я събудиш. Много е отпаднала. Единственото, което мога да направя за нея от тук нататък, е да я облекча донякъде. И не възнамерявам да се откажа.

Александър въздъхна дълбоко.

— Разбирам — промълви той. — Няма да остана дълго, но трябва да я видя.

Хелена го хвана за ръката точно когато тръгваше по стълбата.

— Баща ти те чака в библиотеката, Александрос.

Александър кимна.

— Кажи му, че ще отида при него веднага след като видя мама — помоли той.

— Добре. — Тя помълча. — Радвам се, че си дойде вкъщи. Само ми се ще причината, която те връща при нас, да беше друга.

— И на мен, Хелена…

Извърна се и с бавни, но решителни крачки тръгна нагоре по стълбите. Ясно съзнаваше, че колкото и да се бе подготвял за това, никога няма да бъде достатъчно твърд да приеме смъртта на майка си. Никога.

Влезе в спалнята. Медицинска сестра в бяла престилка следеше показанията на апаратите. Погледна Александър неодобрително.

— Не е редно да влизате тук. Тя е под въздействието на успокоително. Доктор Караманлис не би одобрил…

— Доктор Караманлис знае, че съм тук — увери я Александър. — Пропътувах голямо разстояние, за да дойда при майка си, и искам да прекарам няколко минути насаме с нея.

— Не смятам, че е редно…

На прага се появи Перикъл Караманлис.

— Всичко е наред, Пенелопа — обади се той. — Синът на госпожата няма да стои дълго. Нали, Александър?

Александър го изгледа убийствено.

Караманлис и сестрата излязоха. Александър взе стол и седна до леглото. Майка му спеше. Изглеждаше съвсем спокойна. Ако човек не знаеше, едва ли би повярвал, че е толкова близо до смъртта. Но когато се вгледа по-внимателно, забеляза колко блед, почти тебеширен е цветът на кожата й. Очевидно бе отслабнала извънредно много. Лицето й бе изпито, особено около очите, бузите й бяха хлътнали. Обикновено заоблените й скули сега стърчаха и й придаваха почти мъртвешки вид. Александър, който не помнеше дори като дете да е плакал, сега с мъка задържаше сълзите си. Взе ръката й. Беше студена. Студът на смъртта вече идва, помисли си той.

Мелина отвори очи и му се усмихна.

— Александър — прошепна тя, — страхувах се, че няма да пристигнеш навреме.

— Дойдох възможно най-бързо, мамо — увери я той тихо.

— Така се радвам, че си тук. Не можех да се примиря с мисълта да напусна този свят, без да те видя още веднъж, без да се сбогувам.

Александър премигна, за да възпре сълзите си.

— Моля те, мамо, не говори така… — започна той с разтреперан глас.

— Не ми остава много време на този свят, сине — изрече тя. — Приеми този факт, както аз вече го приех. Такава е Божията воля.

Мургавото му лице потъмня от гняв.

— Ако наистина има Бог, защо постъпва така? — разпали се той. — Защо допуска това да се случи?

— Всички неща се случват поради някаква причина, Александър — промълви тя немощно. — Не е наша работа да оспорваме Божията воля.

— Не… Не го приемам — отсече той напрегнато и поклати глава. — Съжалявам, мамо, но не споделям твоята вяра. Не и сега… Особено сега.

— Трябва да вярваш, Александър. Винаги пази вярата си — настоя тя. — Това ще те направи силен. Ще ти помогне да оцелееш, да продължаваш напред, независимо колко е труден животът ти понякога. Всичко се случва поради някаква причина, макар невинаги да сме в състояние да я разберем и да я усетим навреме.

Александър я погледна: беше така спокойна и непоклатима във вярата си, че го обзе горчивина, която не успя да скрие. Вяра… Как да повярва в Господ, който се готви да отнеме любимата му майка? Не си представяше, че ще остави живота си, съдбата си в ръцете на Всевишния, в чието съществуване винаги се бе съмнявал. Как е възможно майка му — а и който и да е друг — да очаква от него да вярва, особено сега, запита се той. Поклати глава колебливо.

— Ще опитам — обеща той. Беше готов да стори всичко, само и само да я направи щастлива. — Не гарантирам нищо, но заради теб ще опитам.

Мелина му се усмихна.

— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?

Постара се да отвърне на усмивката й.

— Много пъти, мамо.

— Винаги си бил силен. Сега разчитам на теб да се погрижиш за баща си, да му помогнеш да преодолее кризата. Няма да се справи сам.

Александър с усилие се усмихна.

— Татко е доста по-силен, отколкото смяташ — подхвърли той привидно ведро.

— Възможно е, но след толкова много години ще му е трудно да е отново сам — добави Мелина загрижено. — Ще има нужда от теб… повече от всякога.

Александър поклати глава.

— Не. Според мен аз съм последният човек, към кого то татко би се обърнал.

Мелина го изгледа изненадано — отначало не разбра какво точно й казва.

— А, говориш за заплахата му да те остави без наследство.

— Знаеш за това? — попита той смаяно.

Тя успя леко да се усмихне.

— Баща ти никога не е крил нищо от мен, макар понякога да се е опитвал.

— Знам, че си чула какво стана…

— Само отчасти. Младата жена е посегнала на живота си, защото е смятала, че я отблъскваш… Александър, невинаги съм одобрявала как се справяш с личните си дела, но избрах за мое правило никога да не ти преча.

— И никога не си го правила — увери я Александър. — Татко се намесваше достатъчно и заради двама ви.

— Баща ти е убеден, че е действал изцяло в твоя полза и в интерес на корпорацията — опита се да го оправдае Мелина. — Иска само в бъдеще да проявяваш повече разум. Винаги е възлагал огромни надежди на теб. Като единствен негов наследник си изправен пред отговорността да опазиш традицията.

— Традицията — повтори Александър бавно. — Доколкото си спомням, традицията винаги е била изключително важна и за теб.

— За мен е важно щастието ти — уточни тя. — Според моето усещане начинът на живот, който си избрал, не те прави щастлив.

— Явно ме познаваш прекалено добре — промърмори той.

— Повярвай на думите ми, Александър, защото познавам баща ти толкова добре, колкото самият той се познава, а вероятно и по-добре — продължи тя. — Беше ти сърдит… Направо бесен. Ако медиите бяха надушили за авантюрата ти с младата швейцарка, щяха да вдигнат ужасен шум.

Такава публичност ще се отрази зле както на корпорацията, така и лично на теб. Чувствал се е длъжен да предприеме нещо, за да ти покаже, че това не бива да се повтаря, но всъщност баща ти не би те оставил без наследство. Никога не е успявал да ти се сърди дълго. Просто така се държи: изригва като вулкан, освобождава се от гнева си и му минава бързо. Винаги е бил такъв. Ще видиш.