Игра на богове
Шрифт:
— Благодаря ти, Фредерик — рече той тихо.
Изтича по пистата, закрил лице с ръка, за да се предпази от светлините на прожекторите и силния вихър от въртящите се перки на хеликоптера. Влезе в машината и още веднъж погледна към Казомидес; после хеликоптерът се издигна във въздуха и пое рязко на юг към целта си.
На Александър му се стори, че полетът от Атина до частния остров на семейство Киракис — сравнително късо разстояние по въздух — продължава безкрайно. През цялото време остана смълчан — неуспешно се опитваше да си припомни кога за последен път си е бил у дома. Живееше в Ню Йорк от близо девет години, а през годините, докато учеше — в Бостън. Продължаваше да мисли за острова като за дом. Най-скъпите спомени от детството му бяха там. Именно онези години, даде си сметка сега сметка Александър, се оказаха най-спокойните през живота му.
Островът принадлежеше на семейството на майка му от времето на балканските войни. Представляваше част от зестрата й. Баща му се справил с тази неблагодатна земя, недокосвана години наред — беше я превърнал в рай. Имаше конюшни за конете, които Александър обожаваше, изкуствено сладководно езеро, резерват за дивеч, пристанище за яхтата им „Дионис“ и писта за кацане на малки самолети и хеликоптери. Вилата тънеше в цветя и зеленина, а из парка се виждаха безценни старинни скулптури и специално проектиран фонтан на прочут римски скулптор. Построена върху билото на най-високия хълм на острова, великолепната вила имаше четиридесет стаи — поддържаха ги двадесет и пет прислужници. Отвън приличаше на просторна испанска хасиенда, но интериорът напомняше кътче от Версай. Доказателствата за огромната любов на майка му към всичко френско е забелязваха навсякъде: от мебелировката — предимно френски антики — до картините на импресионистите по стените. Тъканите, покриващи стените, тапицерията, завесите, бяха в деликатни нюанси на синьо, зеленото и бежово. Покривките за маса и приборите бяха от най-добрите магазини в Париж. Прекрасният килим във фоайето и огромният кристален полилей в трапезарията в миналото са украсявали един от те на Лоара. Александър неволно се усмихна. Баща му често споменаваше, че макар и родена в Атина, майка му е французойка по сърце. На острова имаше и дванадесет бунгала за гости, ала и до ден-днешен Александър не разбираше защо баща му ги бе построил. Откакто се помнеше, на този остров не бяха допускани никакви посетители. Поддържаха се изключително строги мерки за сигурност. Киракис не криеше дълбоката си неприязън към всякаква намеса в ревниво пазеното уединение и се бе постарал да не се появяват нежелани натрапници. Усилията му имаха забележителен успех. Островът бе единственото място в света, където Александър винаги намираше спокойствие и папараците не можеха да го последват.
Подозираше, че маниакалният стремеж на баща му към пълна изолация е плод на яростта му срещу необузданата медийна атака след смъртта на Дамян. Братът на Александър, Дамян, бе починал трагично на петгодишна възраст — едва пет месеца преди раждането на самия Александър през 1948 година. Момченцето се оказало обременено със същите сърдечни проблеми, превърнали майка им в полуинвалид. Ала състоянието на Дамян се влошило поради усложнения по време на раждането. Макар че родителите му рядко говореха за трагедията, Александър съзнаваше, че те никога не са преставали да скърбят за отдавна изгубеното си дете. Узна цялата тъжна история още като съвсем малък, предимно от гувернантката си Хелена, пристигнала на острова след смъртта на Дамян. Тя бе една от най-изобретателните жени, които Александър познаваше — беше понаучила доста от историята на рода Киракис чрез прислужниците, които бяха почти част от семейството и работеха тук много преди тя да се появи. Александър знаеше, че родителите му са били предупредени почти от самото начало — шансът Дамян да оцелее след тригодишна възраст бил минимален. Знаеше също колко много пъти лекарите настоятелно съветвали Мелина Киракис да не допуска нова бременност и въпреки това тя зачевала пет пъти. При три от бременностите, децата не са имали шанс да оцелеят, но все пак бе родила двама сина. Александър открай време таеше едно подозрение: изключителната привързаност на майка му към него се дължеше на мисълта, че той ще остане единственото й дете. Никога не я разпитваше за Дамян — разбираше колко болезнени са спомените за нея, — но винаги слушаше с интерес, когато тя — макар и рядко — отваряше дума за брат му.
Смъртта на Дамян се бе отразила тежко на Мелина, но както Александър откри по-късно, баща му я бе понесъл още по-тежко. Подобно на повечето мъже, Константин Киракис копнееше за наследник, който да продължи името и да разшири империята му — затова бил покрусен от смъртта на първородния си син. Носеше се мълва, че известно време — през месеците преди раждането на Александър — за Константин Киракис светът, а дори и животът му, почти загубили смисъл. По онова време душата му била силно наранена от безочието на репортерите, надушили сензация в личната му трагедия. Те буквално били обсадили имението „Варкиза“ в континентална Гърция. За да предпази от стрес съпругата си, бременна вече в четвъртия месец, Киракис я отвел на острова и взел допълнителни мерки за сигурност. Организирал постоянен патрул от въоръжена охрана и разпоредил да предприемат всичко необходимо, за да попречат на репортерите да проникнат в частното му владение. Купил няколко специално обучени кучета пазачи и инсталирал във вилата най-съвършените за онова време алармени системи. Загрижен за Мелина и бъдещото им дете, решил да изчакат раждането на острова. И двамата така се влюбили в рая, който открили там, че повече не се върнали да живеят във „Варкиза“. Погребали Дамян в парка.
И съвсем скоро, помисли си Александър, майка му също ще бъде положена там.
Докато той се молеше да пристигне на острова навреме, Константин Киракис мълчаливо бдеше до леглото на съпругата си: държеше я за ръка и наблюдаваше как спи. Времето изтичаше. Как ще съумее да продължи да живее без нея, питаше се той. В приглушената светлина не виждаше дали диша. Протегна ръка и докосна гърдите й: изчакваше лекото им повдигане и отпускане да го увери, че тя все още е с него.
Мелина бавно отвори очи и се усмихна.
— Коста — промълви тя немощно, — не е необходимо да стоиш тук непрекъснато. Трябва да си починеш… Изглеждаш така уморен.
Той поклати глава, а очите му блестяха от появилите се в тях сълзи.
— Не се тревожи за мен, matia mou. Мисли повече за себе си, не се предавай — насърчи я той.
Усмивката й бе на човек, който е наясно.
— И двамата съзнаваме колко късно е вече за това — едва отрони тя. — Времето ми на земята изтича. Приеми този факт, както аз съм го приела.
— Не…
— Да, Коста. Всичко е наред. Вече не се страхувам от смъртта. Животът беше хубав, много хубав, но…
Гласът й изневери.
— Не, Мелина. Не бива да се предаваш — отсече той твърдо.
— Безсмислено е да се боря срещу неизбежното — възрази тя.
Той само поклати глава, защото не смееше да се довери на гласа си.
— Александър… тук ли е вече? — попита тя.
— На път е — отвърна Киракис, опитвайки да се справи с напиращите сълзи. — Скоро ще пристигне, предполагам.
— Добре. — Помълча малко. — Толкова искам да остана будна и да го дочакам.
— Не се бори със съня. Нужна ти е почивка, за да съхраниш силите си — промълви той нежно и приглади гъстите й руси коси назад.
— Трябва да видя Александър — настоя тя.
— Ще го видиш, разбира се — обеща Киракис. — Ще бъде тук, когато се събудиш…
— Ако се събудя — поправи го тя. — Не… Трябва да остана будна, докато той пристигне.
— Аз ще те събудя.
— Коста, сега искам да ми обещаеш нещо. — Гласът й потреперваше. — Помири се с Александър. Желая го не по-малко от теб. Така е… Но не съм убедена дали и двамата полагате истинско усилие — отбеляза тя. — И ти, и той сте упорити мъже. Склонни да оставиш глупавата си гордост настрана, ако искаш да възстановиш отношенията си с него. — Затвори за миг очи, дишаше трудно. — Моят Коста… Само ти си способен да ми помогнеш да напусна този свят в мир.
— Как? — изненада се той. — Готов съм да направя всичко…
— Поправи сторените грешки — едва прошепна тя. В очите й се четеше непоколебима настойчивост. — Сложи край на лъжите, на тайните. Помири се най-после. И с Александър, и със себе си.
Киракис се поколеба за миг. Обърна се към Перикъл Караманлис, който току-що бе влязъл в стаята, поклати глава и отново погледна към Мелина.
— Да, matia mou — промълви той нежно. — Права си. Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги.
Щом хеликоптерът кацна на моравата пред вилата, Александър отвори вратата и скочи, без да дочака пилотът да изключи двигателите. Хукна към главния вход. Хелена, сега вече икономка, го чакаше във фоайето.
— Слава богу, че пристигна, Александрос! — прошепна тя и го прегърна нежно. — Тя пита за теб.
— Страшно бързах да дойда. — Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището, където се появи Перикъл Караманлис, току-що излязъл от стаята на майка му.
— Тя още…
— Още е жива… но е почти накрая — увери го Хелена и избърса сълза от окото си. — Много е слаба. Животът й виси на косъм. Каза, че очаква единствено теб.
Александър кимна.
— Искам да я видя веднага — обяви той, докато лекарят слизаше по стълбите.
Караманлис поклати глава.
— Не сега — обяви той твърдо. — Тя спи и ще продължи да спи през следващите няколко часа.
Александър се втренчи в него ожесточено.
— Имаш ли представа от колко далеч идвам, за да я видя, преди да…
Млъкна. Нямаше сили да продължи. Думите заседнаха в гърлото му.
— Отлично си давам сметка какво разстояние си пропътувал — отвърна лекарят търпеливо, — но в момента, както обясних, тя спи. Няма да разбере, че си при нея.