Чтение онлайн

Към среднощ той ги напуснал, като ги молел да не говорят по тия въпроси пред селяните, които, като мислят, че той е либерал, ще очакват, че той ще затваря очи пред незаконните действия и ще причинят тревоги на себе си.

– Кажете на вашия войвода, че аз искам да се срещна с него. Не в качеството си на длъжностно лице – добавил той шеговито, – но като приятел. Аз ще дойда сам, където и да ми определи срещата. Такова свиждане ще бъде полезно и за двама ни.

Наскоро преди да тръгнем за Ресенската каза, над езерото Преспа, очаквайки да влезем във връзка с ресенската чета, получихме други неприятни новини. При този случай селяните не бяха толкова унили, защото от шестнадесет четници само девет били убити, а бяха паднали около сто войници убити и тежко ранени. Останалите седем души си пробили път с бомби през турските линии по мръкнало. Ние не можахме да се срещнем с войводата, бивш калугер, наричан "дяконът", който отишъл в града да се цери, преоблечен като поп 54 .

Дякон Евстатий (Георги Шкорнов), 12.02. 1873 – 20.03.1935

Тогава се върнахме към Демирхисар и влязохме в съобщение с Ташко, районния войвода 55 . От селските учители се научихме, че той бил влах, млад човек, който обичал химията, че неговата чета никога не е бивала повече от шест души и че той бил ученик в гимназията. Един ден получихме писмо от него, в което ни определи среща в планината, близо до село Бабино.

Тази нощ ние вървяхме доста бързо и на следната сутрин стигнахме при една купчинка овчарски колиби, кацнали по стръмната тясна урва. Тук спахме цял ден и като се събудихме, получихме известие, че Ташко ще пристигне през нощта. Беше студено и ние заедно с овчарите се струпахме около огъня на окадената колиба. Поставиха патрул далеч повече от един километър и половина в три посоки, защото се знаеше, че наблизо има патрул от аскер, несъмнено от ротата на офицера – социалист.

Към среднощ един далечен сигнал на часовия ни събуди от дрямка, а след петнадесет минути шест въоръжени човека с япанджаци влязоха в колибата и ни поздравиха с братска целувка. Всички бяха момчета, най-старият от тях беше Ташко; един дребен, уморен, тесногръд младеж, с малки неправилни бакенбарди, провиснали по острата му долна челюст. Той седна до мене изнурен.

– Значи, вие сте били в Битоля? – попита той.

– Да, нещо преди месец – отговорих аз.

– Как са хората там?

– Много добре. Сигурно биха ви пратили поздрави, ако знаеха, че ще се срещна с вас.

Ташко ме изгледа критически за момент.

– По дяволите с техните поздрави – отвърна той най-после. – Аз бих им изпратил стрихнин заради техните поздрави.

– Те изглеждат тъмни личности – признах аз, – но не мога да кажа нищо определено лошо за тях.

– Лошо! – извика той, като се надигна на лакътя си гневно. – Те убиха Сугарев!

– Отде знаеш това?

– Сугарев беше честен човек – продължи Ташко – и той се готвеше да тури край на техните мошеничества. Те убедиха едничкия честен човек между тях, един глупав стар поп, на когото Сугарев се доверяваше, да го повика в полето за важна среща. Аз се съмнявам дали старецът знае и досега, че е имало предателство в комитета.

Това бе поразително разкритие, но само половината от онова, що имаше още да чуем.

– А какво ще кажеш за Пецов? – попита Сандо.

– Пецов беше груб, необразован човек – продължи Ташко, като се облегна отново, защото бе явно, че е много изморен, – ала той можеше да схване двойната им игра. Но той не подозираше, че те се готвят да го издадат. Те извикаха и мене долу в полето, но аз рязко отказах. Аз съм един анти-сарафист, от когото те не тъй лесно могат да се отърват.

Сандо и аз разменихме смаяни погледи. Имаше за какво да се замисли човек.

Още на втория ден аз научих за славата на Ташко като химик. Ние слязохме в Бабино и там, в избата на една от къщите, той ми показа своята лаборатория или по-право своята стая за снимки. Той се интересуваше от химията дотолкова, доколкото тя можеше да се приложи при фотографията. От дъските на едно газено сандъче беше приготвил камера колкото една голяма кутия за хапове. Вместо лещи употребяваше стъклата на един стар бинокъл. Показа ни някои от произведенията на това странно съоръжение, в негативи и готови отпечатъци. Едно представляваше четата, средните фигури на която бяха доста ясни, но към краищата те се разширяваха върху съседния пейзаж, сякаш бяха отразени в изпъкнали огледала.

Когато отивах в Македония, носех със себе си един малък, плосък "Кодак", голям 4 на 9, добър образец. В блатата на Караферия Лука и аз имахме различни приключения с апарата. Първо, той падна във водата, или по-право, аз паднах във водата с раницата, в която беше апаратът и Лука го прати в Солун за поправка. След това Воденският комитет взе известно количество направени негативи, за да се проявят, но понеже били отворени преждевременно, развалиха се. Лука искаше да нахлуе в града с наказателна експедиция. Втората пратка също се беше развалила, защото куриерът поставил пакета с плочките под палтото си и се запотил. Третата пратка отнесох със себе си в Битоля и я дадох на Орела, за да се проявят снимките, но оттогава и досега не съм чул нищо за нея.

След това носих апарата с мене само защото беше ценен и не исках да го хвърля.

Видях радостната усмивка на Ташко, когато извадих моя "Кодак" от раницата. Тя се повтори, когато откри, че той има две дузини плаки, годни за моя "Кодак".

Благодарение на другарството с Ташко, за една седмица ми се стори, че не бях прекъснал своята революционна дейност. Дори Сандо и четниците се заинтересуваха от фотографията.

Ташко изследваше с любов моята камера, разглобяваше я и пак я сглобяваше. Прекарахме целия ден в селото, употребихме една дузина плаки, като се снимахме един друг, сами, в групи и цялата чета. След това наредихме група деца и употребихме и двете камери.

Когато първите сенки на здрача почнаха да падат, ние се вмъкнахме в мазето и почнахме да проявяваме снимките. Първо, избрахме една от плаките на моята камера и тя се оказа напълно сполучлива. След това дойде ред на групата с момичетата, снети с кутията за "хаповете". Ние наблюдавахме тревожно негатива и бавната поява на светлите места, тъмната стена във фона, червените ивици на полите, червените чорапи, когато изведнъж някой извика: "Аскер! Аскер! – Бягайте! Обкръжава селото!"

Ташко сложи внимателно блюдцето, което съдържаше течността за проявяване на снимките, а след това изтърси една гневна псувня. В къщи долу имаше голяма тревога.

– Пусни го в банята и го покрий отгоре – извиках аз, – ние ще го вземем по-късно.

Той направи това и ние се впуснахме по селската улица. Кучетата лаеха свирепо в долния край. Учителят, секретарят и членовете на местния комитет се въртяха около нас в тъмнината.

– Къде са? – попита Ташко с висок шепот.

– При реката – отговори един селянин. – Уловили са стария Начо, мухтаря 56 .

Ние чухме далечна блъсканица и говор от разтревожени гласове.

– Едно отделение мина от другата страна на реката и отиде към горния край на селото – извика един селянин, който тичаше към нас.

– Нико – каза Ташко на своя помощник, – тръгни напред през черковния двор. Мини по пътеката на горния гребен, там те не ще са поставили много войници. А вие, останалите, пригответе бомбите. Аз ще ви настигна.

Тръгнахме след Нико. По стръмния склон над селото вървяхме бързо, макар предпазливо. Шумът между къщите се увеличаваше, а светлините блещукаха насам-натам, от къща в къща.