Чтение онлайн

– А бре, деца, чули ли сте нещо за американеца? Американският комита бил ли е във вашето село?

От това ставаше ясно, че присъствието в четите на един чужденец, който се занимава с журналистика, беше голяма досада за властите.

Една нощ се озовахме на брега на езерото Преспа – един простор от вода, който отстъпва само на Охридското по големина и хубост. На едно уединено място по крайбрежието намерихме да ни чакат шестима рибари, които ни качиха в две големи лодки.

Не знам точната ширина на Преспанското езеро, но помня, че само в ясен ден може да се види от единия бряг до другия. Ние пътувахме две нощи от северния бряг до един пролив на половината път до западния бряг. При светлата луна гребяхме край една редица от високи, неравни канари, пробити от малки пещери, В една от тях видях олтара на една черквица, построена преди много векове, навярно когато римляните са преследвали последователите на Христа. Дори досега рибарите се молят там и палят свещи пред една стара икона, увиснала на скалната стена.

Тук околностите са слабо населени и са диви и почти непроходими над езерото. На втория ден се спряхме на широк песъчлив бряг, между две високи канари. Полегатият бял пясък се миеше от плискащата вода при краката ни тъй ясно, че можеше да се види как дъното върви надолу полегато до петнадесет метра, преди да потъне най-после в сините дълбочини нататък. Риби, сами или на множество, малки и големи, плуваха наоколо тъй ясно за погледа ни, като че ли минаваха през синя мъгла. Ние се къпехме през деня свободно в езерото, дори по няколко пъти. След това ловяхме риба, по-големите риби за печене се ловяха само от рибарите.

Над пролива имаше село, което Кръстьо и аз посетихме няколко пъти. Председателят на местния комитет беше един млад албанец, който се излежаваше до нас по цели дни, като да беше заможен селянин. Кръстьо ми каза, че той бил беят в тази околия и притежавал всичката земя край селото. Той наредил да бъдем прекарани с лодки дотук. Кръстьо го наричаше "бейчето", което показваше тяхната дълга интимност, но на мене ми трябваше дълго време, за да свикна с един албанец в организацията. Скоро схванах, че беят е във връзка със свои съотечественици зад планините и че между тях се засилва революционната дейност. Да имаше време, бейчето щеше да ни устрои среща с една революционна албанска чета, която действаше към Корча.

След едноседмичен излет край езерото ние почнахме да се връщаме на север, като поред посещавахме рибарските села. По това време тревогата на властите за моето появяване с уж унищожената чета бе утихнала. След нещастието от месец май нашите посещения подействуваха благотворно и освен това повдигна се ентусиазмът на селяните от ония героични случки, които им разказваха четниците.

При нашето първо селско събрание Кръстьо почти ме уплаши със своята яростна реч. Населението от тези места беше особено обедняло, тъй като всичко било разрушено през въстанието и само отчасти възстановено оттогава насам. Касата на касиера, която била натъпкана от данъка, който селяните от други села плащали за сечене на дървен материал, била изпразнена от заемите, давани на местните жители в общината. Кръстьо открил това, когато искал да му се даде сметка. Никой касиер не можеше да събере тия дългове, макар че всички длъжници бяха налице. Помислих, че Кръстьо ще им одере кожите веднага. Но той постави един четник на вратата и почва ужасно да им се кара. Никакви пари не се събраха.

– Знаете ли какво ще ви направя! – викаше той.

Събраните мълчаха като неми.

– Вие, патагонски разбойници! – това беше негов укор. Той бъркаше Патагония с Калабрия, за разбойниците на която беше слушал. – Аз ще ви кажа какво ще направя. Ще назнача три стари жени за местен комитет и вие ще им се покорявате. Те ще знаят как да пазят парите ви.

Това заплашване им направи впечатление. Те събраха една малка сума, но имаше да се събират още двадесет лири. Хората познаваха Кръстьо – неговият гняв утихна.

– Дявол да ги вземе – пошепна той настрана. Какво да ги правя? Ще ги понахокам малко, за да не се учат на такива работи.

Тогава той се обърна към касиера:

– Ще ми дадеш ли малко въглен да си запаля цигарата? Я ме погледни. Ще назнача за касиер твоята жена и така ще ти съсипя домакинството.

По същия начин той разрешаваше и местните спорове. След няколко дни аз и селяните свикнахме с неговата избухливост. Един от четниците ми каза, че Кръстьо не биел престъпниците. Разказа ми също за едного, който давал сведения на каймакамина и поради това Кръстьо едва се спасил от аскера. Когато довлекли престъпника да го съдят, оказало се, че той има шест малки деца. В друг район той не би избягнал смъртното наказание. Обаче Кръстьо го осъдил да не излиза сам от селото. Той не можел да отива сам в гората да сече дърва, ако не е придружен от човек на селската милиция. Това беше единствен случай от шпионаж в този район.

Като стигнахме пак в Горни Ресен, трябваше да се движим по височините. Тук получихме писмо от Петруш. Сандо го прочете с висок глас на събраните четници и селяни. То имаше следното съдържание:

"След като ви напуснахме, ходихме цяла нощ по дирите на Исляма и на следната сутрин се доближихме до него. Щяхме да го спрем, ако не се бяхме натъкнали на една рота аскер, която ни принуди да държим отбранително положение. Каймакаминът лично ръководеше сражението и ние с един куршум му строшихме глезена. Това нараняване го разсърди толкова, че той отиде в Плакие и там обеси един селянин. В сражението паднаха двама от аскера, а през нощта ние се оттеглихме без убити и ранени.

В това време селската чета отсякла пътя на отстъплението на Ислям и той бил преследван от тях до землището на турското село. Влязъл там и поискал да сменят конете за него, неговите хора и пленниците. Когато селяните отказали, той започнал да бие техния мухтар, но в това време го застреляли. Те пуснали пленените да се върнат в Свинище, където ние ги срещнахме и научихме от тях как бил сложен край на Ислямовото бягство и разбойничество."

Всичко това Сандо прочете високо, но в писмото имаше и лични работи за мене. Петруш наглед се показваше доволен, че Ислям е убит най-после, но ако четях правилно мислите му през редовете, неговата радост бе смесена с остро съжаление. Той съжаляваше, че не бе успял да улови Исляма жив и да го съди надлежно в една редовна сесия на съдилището си.

Редица планини, на които най-високият връх е Пелистер, отделя Битолската долина от Преспанското езеро. По един път, който минава през пролома на тия планини, рибарите от Преспанското езеро пренасят риба, за да я продават на Битолския пазар. През един горещ ден на месец август трима изпотени човека, очевидно рибари, караха две натоварени магарета с риба по прашното шосе към града. Едното от тия лица беше сам авторът на тази книга, но той беше тъй добре предрешен, че и по-проницателни очи от тия на часовия при поста на върха не можеха да го различат от двамата му другари.

Беше още рано следобед, когато минахме акцизните власти при градските врати. Оттук продължихме пътя си по топлите и тесни улици на Битоля, дойдохме до центъра на града и през главната улица, която води към месопродавниците, карахме бавно и насила магаретата. Най-сетне влязохме в един хан, предадохме двете животни на едно момче и занесохме рибата в рибарските бараки. Преди да я премерят, аз вързах три доста големи риби на една връв, вмъкнах се в навалицата и тръгнах из улиците.

Аз не се чувствах тъй уверен в себе си, както може би изглеждах. За пръв път трябваше да разчитам на своята хитрост и способност и да се справям с несигурността на моето положение. По причини, които няма да обяснявам тук, Сандо беше останал с Кръстьо и неговата чета.

Моето пристигане не беше известено. Първо, Кръстьо преди няколко време беше скъсал отношенията си с окръжния комитет въз основа на това, че докато Ресен не прати редовно избран делегат в Битоля, районът остава непредставен. Вместо веднага да нареди произвеждането на избор, окръжният комитет обявил Кръстьо за нарушител на законите на организацията и за осъден на смърт. Но досега никой не бе се осмелил да изпълни присъдата.

Освен това от сведенията, които бяхме събрали, вече имаше съмнения относно съществуването на окръжния комитет. Трима от неговите членове, включително и Орела, бяха избягали от турска територия, а за Лигушев се предполагаше да е в затвора. Оставаше още един, когото познавах, един евреин-лихвар, но на него аз не смятах да се доверя.