Чтение онлайн

На другия ден се събудих от гръмливия глас на Кръстя.

– "Вземете му пушката" – каза Дякона, но нито един четник не вдигна ръка. Тогава той се обърна към милиционния войвода и му каза: "Ако не го обезоръжиш, ще те бия." "Бий ме тогава, каза селянинът. Аз ще взема пушката на Кръстя само ако ми я даде той." После той извика на Дякона: "Защо не я вземеш ти сам?" Той не отговори.

"Аз ще отида в България – казал Кръстьо. – Не искам за войвода такъв патагонски разбойник като тебе. Но аз ще нося пушката си със себе си до границата."

И той тръгнал с четирима от момчетата, но когато стигнали до Крушево, дошла една делегация от Ресен, която му казала, че ако той си отиде, те не искат да имат никаква чета в ресенския район.

– Кой започна кавгата? – попита Петруш.

– Комитетът в Битоля. Той назначи районен комитет в Ресен, когато комитетът трябваше да бъде избран. И какви мошеници назначиха! Все търговци. Добре, но скоро селяните дойдоха да ми се оплакват, че били принуждавани да купуват стоките си от тези членове на комитета на двойни цени. Аз разследвах това. Те наричаха това бойкот срещу неприятелите на организацията. Те искаха да съсипят другите търговци, които не искаха Лигушев за окръжен делегат и настояваха да се проведат избори. Дявол да го вземе, те бяха прави. И аз изпратих няколко здрави селски младежи в Ресен и те разтуриха комитета. Тогава дойде Дякона и аз му се подчиних, защото видях, че той е образован, а аз съм само един неграмотен човек и не разбирам от такива работи и от това възпитание на масите, което иска новият устав. Аз зная само да се бия, а не това е нужно сега. Но Дякона започна терор. Всичките му тактики бяха против нашите хора, против учителите. И после той все бъркаше в селските каси и пращаше парите на хората в Битоля. Скоро щеше да има разправия, ако не беше сражението. Не само раните заведоха Дякона в града. Аз не съм го виждал от сражението насам, той се измъкна по един път, останалите от нас по друг.

В това време се разклатиха листата на храстите и се появи един изпотен селянин. Той коленичи до Кръстьо и му разправи нещо шепнешком. Гласът на Кръстя не можеше да се снишава лесно. Аз чух отговора му.

– Два батальона! Къде са сега?

– Единият взе позиция на отсрещния връх, а другият се пръсна на малки групи, които пазят пътеките из гората. Онези, които са по хълма, лежат ниско и не можем да ги видим.

Аз скочих малко стреснат, Кръстьо се обърна към Петруш.

– Твоите хора са мислили, че се разхождаш из градската градина в София снощи – измърмори сърдито той.

Един от нашите патрули пропълзя тихо до нас и съобщи, че едно отделение аскер върви по пътеката, която следвахме миналата нощ. Настъпи обща, но тиха тревога между нашите момчета. Чуваше се тракането на пушките и дрънкането на патрондашите. Селянинът забърза надолу из храстите. Последва напрегнато мълчание. Всички приклекнахме на коляно и напълнихме пушките. В това време се чу по камъните тропот на много крака и дрънчене на клинци от подкованите ботуши. Те отминаха и шумът от пушките престана. Селянинът бързо се върна при нас.

– Вървят само по пътеката – каза той.

Целия ден лежахме там, само си шепнехме и при всяко движение в храсталака се стряскахме, защото мислехме, че часовоят иде да ни предупреди за приближаването на аскера. Обикновено селяните идваха или да съобщят за движението на патрула, или да ни донесат храна, но винаги носеха секира на рамото си, за да правят впечатление, че идват по тия места да секат дърва.

Приближаването на нощта донесе малко облекчение на нервната натегнатост, но ние останахме там, където бяхме, защото селяните бяха забелязали, че по всички пътеки са поставени засади. Предпочетохме да останем на същото място и положение, отколкото да открием сражение, което би се съпроводило с жертви, за да се пробие път през аскера.

На сутринта с нетърпение очаквахме новини от селяните. Най-после един дойде и ни каза, че аскерът още се навъртал тук, но главното ядро се движело северно от Охрид към Плакие. Към обед ни казаха, че и последното отделение войска заминало. Четниците се отпуснаха и Ходжата искаше да изпее една весела песен на турски, но Кръстьо не му позволи.

Още беше видело, когато разтурихме лагера и се пуснахме по пътеката край потока. Тръгнахме по посока на Крушево. Някой извика:

– Я погледнете оня човек, който иде от Свинище.

Един човек яздеше бързо по пътеката на отсрещната планина. Наблюдавахме го мълчаливо, без да се крием от него, защото се виждаше, че е селянин. Като стигна срещу нас, той ни видя и внезапно спря. Спусна се през храсталака и като силеше коня си към нас, извика, преди да се приближи:

– Ислям избяга, преди да го настигнем. Тръгнал е следобед, преди два часа минал през Свинище, уловил стария Сава, сина му, пет коня и побягнал в планините. Бях тръгнал за Крушево, за да ви съобшя това.

Кръвта на Петруш завря и в деликатните черти на лицето му се появи румен блясък. Устните му се свиха, докато даваше резките си нареждания:

– Кръсте, ти ще ми помагаш. Ти ще пазиш южния проход, а пък аз ще заградя Плакие. Хайде, момчета, стегнете си коланите. Това ще бъде най-бързото и най-дългото преследване. А на вас, стари другарю, и на тебе, Сандо, сбогом. Няма защо да идвате с нас. Чак подир седмица ще можете да се върнете тук.

Ние гледахме как осемте другари тичаха по планинската пътека към Свинище и изчезнаха в мрака. На следния ден се настанихме в една планинска местност, от която се виждаха южните пътища от Дебър за Албания. По-предната нощ Кръстъо беше заел тия пътища със селската милиция. Ислям не можеше тъй бързо да върви, защото му пречеха пленниците. Към обяд чухме един залп, идещ от охридския път.

– Петруш го е уловил – забеляза един четник. Кръстьо се просна на земята и почна да слуша.

– Ислям не носи маузерки – отговори той бързо.

Стрелбата продължи до падането на мрака. В това време, вярвайки, че целият аскер е горе, където ставаше сражението, и като мислехме, че Ислям ще използува това отвличане на аскера, за да мине покрай нас, ние се дигнахме от мястото си и слязохме долу в долината. Сандо с няколко четници на Кръстьо премина рекичката и продължи пътя по срещуположната страна, разделен от нас с рекичката.

И изведнъж видяхме две фигури, които излязоха от гъсталака, към който отиваха Сандо и четниците. Още от първия поглед се разбра, че са от аскера и очевидно преден патрул на приближаващата се войскова част.

– Я погледнете, вълците пред нас – изрева Кръстьо, но едва когато четниците щяха вече да се сблъскат с двамата патрулни. И двете страни веднага се спряха, а двамата турци се връщаха и бежешком се вмъкнаха в гората.

Четниците бързо се присъединиха към нас и тогава всички, начело с Кръстьо, минахме през храстите все на юг и стигнахме до селото, в което отивахме. Много бързо се приближихме до къщите и кучетата почнаха да ни лаят. Селяните ни дадоха хляб и сирене, с които напълнихме раниците си. В това време едно запъхтяно момче дотича и извика, че много аскер се приближавал и че отивали по нивята от двете страни на селото, очевидно да ни обградят. Ние се пръснахме в бойна верига и притичахме по изораните ниви към разредената гора. Почна да се стъмва и от по-голямо разстояние не можеха да ни видят. Във всеки случай не стреляха срещу нас, макар че кучешкият лай ни показваше приближаването на големи групи хора. Като се дръпнахме в гората, пак се наредихме в боева линия, като бързо се изтеглихме назад.

Този нощен поход беше твърде усилен. Минахме през изорани ниви и пресякохме долината, за да отидем в отсрещните планини. Призори спряхме и спахме в гъсталака при едно село, но през нощта направихме друг усилен поход, който ни заведе горе по веригата на планината, която разделя Охридското езеро от Ресен.

На втория ден се научихме, че войниците вървели усилено по дирите ни. Кавалерията обикаляла местността, а пехотни патрули заели всички планински пътеки. На няколко места офицерите се опитвали да подкупят децата с пари и кротки думи.