Чтение онлайн

– Ти си този, който изглежда толкова сигурен – казва накрая тя. – Така че ти кажи на какво ще се обзаложим и аз или ще се съглася, или не – млъква рязко и ме сочи строго с пръст. – Обаче нищо сексуално. Мисля, че доста си поизчерпал тази област. Измисли нещо – тя извръща напред глава, – … не знам… дръзко или смислено.

Хм, не знам какво да отговоря. Пъхвам ключа за запалването в процепа, но спирам, преди да го завъртя.

– Е, добре, ако е момиче, аз ще реша как да се казва – казвам аз и доволен се усмихвам.

Тя повдига леко вежди и извръща под ъгъл брадичката си.

– Този бас не ми харесва. Това е нещо, в което трябва да участваме и двамата, не мислиш ли?

– Е, да, ама нямаш ли ми доверие?

Тя се колебае.

– Да… имам ти, но…

– …но не и за името на бебето – повдигам въпросително вежди, но всъщност само я будалкам.

Тя вече не смее да ме погледне и изглежда притеснена.

– Е? – подканям я аз.

Камрин скръства ръце и казва:

– Какво име по-точно имаш предвид?

– Какво те кара да мислиш, че вече съм го избрал? – завъртам ключа и шевролетът оживява.

На лицето се изписва самодоволна усмивка и тя накланя глава на една страна.

– О, моля те. Явно вече си го избрал, иначе нямаше да си толкова сигурен, че е момиче, и да се хващаш на бас, когато тепърва ще ходим на преглед с ултразвук.

Из връщам ухилен настрани глава и включвам на задна.

– Лайли – казвам и едва поглеждам Камрин с крайчеца на окото, докато се измъкваме от паркинга, – Лайли Мерибет Париш.

По устните заиграва лека усмивка.

– Всъщност това ми харесва – казва тя и усмивката става още по-широка. – Признавам, че бях леко притеснена… Защо Лайли?

– Няма причина. Просто ми харесва.

Тя не изглежда много убедена. Присвива дяволито очи и ме поглежда.

– Сериозно ти казвам! – отвръщам аз и се засмивам. – Прехвърлям наум имена от деня, в който ми каза.

Усмивката на Камрин става по-сърдечна и ако не бях такъв човек, щях да се поддам на момента и да се изчервя като някой идиот.

– Мислил си ла имена през цялото време? – изглежда изненадана, но доволна.

Добре де. Няма как да не се изчервя.

– Ами да – признавам аз. – Все още не съм измислил хубаво име за момче, но имаме още няколко месеца да мислим по въпроса.

Камрин само ме поглежда и широко се усмихва. Не знам какво става в главата , но усещам, че лицето ми се изчервява още човече, докато ме гледа така.

– Какво? – питам през смях.

Тя се навежда през седалката и вдига ръка към лицето ми, пръстите дръпват брадичката ми настрани. После ме целува.

Господи, колко те обичам – прошепва тя.

Нужна ми е секунда да си дам сметка, че така съм се ухилил, че чувствам лицето си изпънато.

– И а те обичам. А сега си сложи предпазния колан – казвам аз и и го посочвам.

Тя се отдръпва в седалката си и се закопчава с колана.

Докато пътуваме към кабинета на доктора, и двамата поглеждаме часовника на таблото. Остават още осем минути. Пес. Три. Мисля, че и на нея, както на мен, изведнъж е минала същата мисъл, докато спираме колата на паркинга – съвсем скоро, може би за първи път ще се срещнем с нашия син или дъщеря.

А само преди няколко месеца изобщо не мислех, че ще оживея…

– Чакането ме убива – прошепва Камрин в ухото ми.

Толкова е страшно. Седя в чакалнята на доктора, а наоколо е пълно с бременни момичета. Не смея да ги погледна. Някои от тях изглеждат изнервени. Изглежда, че всички мъжки списания имат на корицата си мъж в лодка, който държи риба с палеца си в устата . Преструвам се, че съм се зачел в една статия.

– Седим тук само от десет минути – отвръщам също шепнешком и поглеждам с ръка бедрото , като оставям списанието в скута си.

– Знам, просто съм нервна.

Тъкмо хващам ръката , когато сестра в розова униформа излиза от една странична врага и извиква името на Камрин, ние я следваме.

Сядам до стената, докато Камрин се съблича и после облича една болнична престилка. Аз я занасям, че се вижда задникът, а тя се преструва на обидена, но изчервяването я издава. Седим тук и чакаме. Чакаме още известно време, докато влиза друга сестра и насочваме вниманието си към нея. Тя измива ръцете си в близкия умивалник.

– Пили ли сте достатъчно вода един час преди определеното ви за визита време? – пита сестрата, след като ни поздравява.

– Да, госпожо – отвръща Камрин.

Виждам, че се страхува да не би нещо с бебето да не е наред и това да се види на ултразвука. Опитвах се да кажа, че всичко ще мине добре, но тя не престава да се тревожи.

Поглежда ме от другия край на стаята и аз не мога да се сдържа да не се приближа и застана до нея. Сестрата задава редица въпроси и намъква чифт гумени ръкавици. Помагам, доколкото мога, с отговорите на въпросите, защото с всяка изминала секунда Камрин изглежда все по-притеснена и не говори много. Стискам ръката и се мъча да я накарам да се успокои.

След като сестрата намазва с гел корема , Камрин поема дълбоко въздух.

– О, каква татуировка имате там – казва сестрата. – Ще трябва да е много специална, за да изтърпите да ви направят толкова голяма татуировка върху ребрата.

– Да, наистина е специална – отвръща Камрин и ми се усмихва. – Това е Орфей. Андрю има другата половина. Евридика. Но това е дълга история.

Гордо повдигам ризата си над ребрата и показвам на сестрата моята половина.

– Изумително – възкликва сестрата, като разглежда поредните татуировки.

– Тук не се вижда такова нещо всеки ден.

След това сестрата млъква и започва да движи сондата през гела. Като показва главата на бебето, лакътя и други части на тялото. Усещам как Камрин бавно пуска ръката ми, докато сестрата шпори, и се усмихва, когато обяснява как “всичко изглежда добре”. Наблюдавам как лицето на Камрин от нервно започва да става по-спокойно и доволно и това ме кара да се усмихна.

– Сигурна сте, че няма нищо обезпокоително, така ли? – пита Камрин, – Уверена ли сте?