Чтение онлайн

Обикновено това би било достатъчна причина за мен да се оттегля от тази подходяща за моминско парти атмосфера и да отида да си направя сандвич, да взема душ или да се занимая с нещо друго, но не мога така бързо да се откача. Бях част от “голямата тайна” и затова предполагам, че трябва да остана до края на разговора.

– Толкова съм развълнувана, Кам. Наистина нямаш представа.

– Всъщност тя може би си има твърде добра представа – обаждам се аз.

Камрин ме поглежда предупредително.

– Благодаря ти, Нат. Аз също съм много развълнувана. А ние вече решихме как ще се казва. Всъщност Андрю го избра.

– Какво? – пита Натали и става напълно сериозна. – Искаш да кажеш, че той го е избрал, така ли?

Изрича тези думи, сякаш това е нещо много опасно. Защо повечето жени мислят, че мъжете не ги бива да измислят имена?

– Лайли Мерибет Париш – казва гордо Камрин.

Това ме кара да съм много по-добре: моето момиче всъщност харесва името колкото мен, а не се преструва, за да не накърни чувствата ми.

– О, Господи. Харесвам го, Кам. Андрю, добре си се справил!

Не че имам нужда от одобрението на Натали, но въпреки това то ме кара да се ухиля като малко момче – дори и тя го харесва.

Вчера бе изтощителен, но добър ден. Хубавите новини като че ли валяха отвсякъде и аз все още съм като замаяна от всичко. Това само ще направи вечерта в любимия ни бар в Хюстън още по-вълнуваща.

Преди малко повече от месец Андрю и аз започнахме да пеем в няколко бара и на мен това много ми харесва. В живота си преди Андрю никога не съм си представяла, че мога да пея на живо в барове. Всъщност да пея на живо където и да е. Нито веднъж дори не ми е минавало през ума. Обаче това, което изпитах тогава в Ню Орлиънс, разкри пред мен нов свят. Фактът, че Андрю беше там с мен, изигра огромна роля за удоволствието, което изпитах, и това важи и до днес. Съмнявам се, че бих продължила да го правя, ако не беше заради него.

Най-много ми харесва не толкова фактът, че изпълняваме песни, а най-вече това, че заедно ги представяме.

Разговарях за малко с майка ми, казах , че след два дни ще си дойда у дома, и тя много се развълнува, че ще ме види. Двамата с Роджър се ожениха в Мексико! Това донякъде ме ядоса, защото не можах да присъствам, но сега, като се позамисля, вече не ме интересува толкова. Взели са решението спонтанно. Направили са това, което са почувствали със сърцата си, сторили са го. През времето, прекарано с Андрю, се научих да бъда импулсивна и да не се съобразявам с общоприетото за порядъчно. В края на краищата ние нямаше да сме заедно днес, ако аз самата не бях разбрала чрез собствения си опит какво значи да си импулсивен.

Колкото до датата на нашата сватба, все още не сме я определили. Разговаряхме за това една нощ и се съгласихме, че ще се оженим, когато и където решим, че трябва да го сторим. Никакви дати. Никаква подготовка. Никаква рокля за пет хиляди долара, която ще облека само веднъж. Никакво подбиране на цветя съобразно декора. Никакъв кум и никакви шаферки. Всички тези неща карат и двама ни да изпаднем в стрес само като си ги помислим.

Ще се оженим, когато сме готови. И двамата знаем, че изчакването няма нищо общо с това дали сме сигурни. Искаме го и двамата, по това няма спор.

Чувам Андрю да дрънка с ключовете пред вратата на апартамента и го посрещам там. Подскачам, стискам кръста му с бедрата си и страстно го целувам по устата. Той затръшва вратата с крак и ме прегръща, като продължава да държи устните си, впити в моите.

– Това пък за какво беше? – пита той и се отдръпва.

– Просто съм развълнувана.

Трапчинките му стават по-дълбоки.

Продължавам да се държа за него, обвила ръце около врата му, и той ме отнася през хола в кухнята.

Ще ми се по-скоро да те бях завел в дома ти – казва той и ме поставя върху плота.

Застава между разтворените ми крака и хвърля ключовете върху плота.

– Няма защо да се чувстваш виновен – казвам аз и отново го целувам леко по устните. – Ако остана твърде дълго в Северна Каролина, Тексас ще започне да ми липсва. Сигурна съм.

Той се усмихва, но не изглежда много убеден.

– Не е нужно да вземаш решение сега – казва той, – но аз наистина искам да решиш къде ще живеем и не ми се ще да избереш Тексас заради мен. Обичам майка си, но няма да изпитвам носталгия по дома като теб.

– Какво те кара да мислиш така?

– Защото съм живял известно време сам – отвръща той. – Ти никога не си имала време да го сториш, преди да напуснеш Ралей.

Андрю се усмихва, отстъпва леко назад и добавя:

– Освен това ти си пълна с хормони, лудост и какви ли не глупости, така че с удоволствие ще направя това, което кажеш, и няма да чуеш оплаквания от мен.

Игриво се опитвам да го ритна с крак, но нарочно не го уцелвам.

Той се навежда между краката ми, повдига края на фланелката ми и притиска топлите си устни в корема ми.

– Какво ще кажеш за Били Франк? – питам аз, когато той се изправя. – Ако пак го напуснеш, той може никога повече да не те вземе на работа.

Андрю се смее, заобикаля плота и се отправя към шкафовете. Аз се извръщам, седнала върху плота, за да го видя какво прави, и продължавам да клатя крака.

– Били Франк е бил с временни прекъсвания мой шеф още откакто бях на шестнадесет години – казва Андрю и изважда кутия със зърнена закуска. – С него по-скоро приличаме на семейство, така че не е твоя работа. Аз имам по-голяма нужда от него, отколкото той от мен.

– И защо продължаваш да го правиш? – питам аз.

– Какво, да работя под капаците на колите ли?

Аз кимам.

Той залива закуската с мляко и връща обратно бутилката в хладилника.

– Обичам да работя с коли – отвръща Андрю и лапва препълнена до горе лъжица. Продължава да говори с пълна уста. – Това ми е нещо като хоби, предполагам. Освен това ми харесва парите да продължават да текат в банковата ми сметка.

Чувствам се малко незначителна от това, че още нямам работа. Той го усеща, както усеща и всичко останало. Изгълтва храната и ме сочи с лъжицата: