Чтение онлайн

– Просто ми обещай – казва той и стиска леко ръката ми, – че ако болките продължават или нещо друго не е наред, ще ми кажеш и ще отидем в болницата.

Аз се предавам не защото искам да го успокоя, а защото той е прав. Не съм била бременна преди, така че знам какво е нормално и какво не е колкото всяка бъдеща майка, която ще ражда за първи път.

Неделя следобед е и си мисля, че вчера се нуждаех единственото от едни добър сън. Днес се чувствам малко по-добре и болката в кръста я няма. Обличам се и се залавям да си събирам багажа, за да е готов, когато с Андрю тръгнем довечера със самолета обратно за Тексас. Но преди да потеглим, имам едно излизане по женски с Натали и с нетърпение го очаквам.

– Сигурен ли си, че нямаш нищо против да се пошляеш навън с Блейк? – питам аз, когато Андрю намъква тъмносинята си фланелка с къси ръкави. Застанал е пред огледалото и си сресва косата, ако може да се нарече сресване еднократното прокарване на пръсти през нея. Никога не обръща внимание как изглежда тя, стига да не стърчи на места, където не би трябвало.

Из връща се и ме поглежда.

– Нямам. Блейк е доста свестен мъж. Ще отидем до някоя зала за билярд и ще поиграем известно време – той обвива кръста ми с ръце. – Не се тревожи за мен. Просто си прекарай добре с Натали.

Леко се засмивам.

– Знаеш ли, ако разбере каква снимка използваш вместо нея в мобифона си, направо ще те убие.

Усмивката на Андрю става по-широка.

– Ти си много смела, Камрин Бенет – той ме хваща за раменете и клати изразително глава срещу мен. – Бих умрял под тежестта на личностното влияние на това момиче, ако се наложи да прекарам повече от час в една и съща стая с нея. Или това, или ще трябва да си запуша ушите с първия молив, който ми попадне подръка.

Мъча се да не се засмея и го блъсвам силно в гърдите с ръце.

– Толкова си гаден!

– Ами да, такъв съм – казва той и се хили насреща ми.

Навежда се и притиска устни в челото ми. Аз правя нещо по-добро, сграбчвам го отпред за фланелката, придръпвам го към себе си и впивам устни в неговите.

– Не е много късно да го направим тук, казвам го просто да го знаеш. – Зелените му очи се взират в лицето ми, после и в устните ми, преди отново да ме целуне и да стисне долната ми устна между зъбите си.

– Как пък не, късно е – чувам Натали да казва от вратата на стаята ми.

Прекъсваме целувката, извръщаме се едновременно и двамата и я виждаме да стои там със скръстени ръце и да се усмихва мрачно. Дългата черна коса се спуска на вълни върху раменете. Първото нещо, което се питам, е какво е успяла да чуе.

Андрю скришом вдига нагоре очи заради прекъсването. Бедният. Какво ли не е готов да направи заради мен.

Натали влиза в стаята и се тръшва в края на леглото. Явно не е чула нищо обидно, иначе вече щяхме да сме разбрали.

– Хайде! Хайде! Днес ще отидем да ни направят педикюр, маникюр и всякакви други такива процедури.

От изражението на Андрю съдя, че ужасно иска да викне да си затвори устата. Поглеждам го строго, за да го предупредя да не казва и дума, а той само се свива и стисва устни.

– По-добре ли се чувстваш днес? – пита Натали.

Обувам платнените си ниски обувки, според Андрю най-грозните, които е виждал някога, и започвам да си реша косата.

– Да, всъщност по-добре се чувствам – отвръщам аз на отражението в огледалото. – Все още малко не на себе си, но по-добре от вчера.

– Моля те, наглеждай я – казва Андрю на Натали. – Ако започне да се оплаква от болки или от каквото и да било, обади ми се, става ли?

И а гали кима.

Разбира се. Няма да е за първи път да не обръща внимание на здравословен проблем. Миналата година в продължение на два дни се превиваше от зъбобол, преди все пак да иде на зъболекар. Беше толкова досадно.

– Тук съм и ви чувам – викам аз и заставам пред тях с четка в косата.

Натали ми махва пренебрежително с ръка и продължава да говори па Андрю:

Ако кихне повече от четири пъти поред, ще ти се обадя.

– Добре – отвръща той и се обръща към мен. – Чу ли това? – пита строго. – Вече си имам съюзник. – Откога пък се съюзи с Натали? Само преди секунди беше изцяло настроен против нея. Клатя глава и се залавям отново с косата, като я навивам на пръста си в плитка и надявам гумената лента в края.

Андрю ни целува двете с Лайли за довиждане и излиза някъде с Блейк. Скоро след това излизаме и ние с Натали. Надявам се този ден да мина без болки или нещо друго, което да накара Натали да се обади на Андрю и да ме замъкне до най-близкото спешно отделение.

Първо прекарваме известно време в любимото ни кафене на “Старбъкс”, а после отиваме в мола, за да се отбием в магазина за козметика, където Натали ме запознава с управителката и .цвете момичета, които работят заедно с нея. Моментално забравям имената им. Управителката е симпатична и дори ми каза пак да дойда и да попълня молба за клиентска карта, ако искам. Натали веднага бърза да обясни, че скоро се връщам в Тексас, и когато не потвърждавам достатъчно бързо твърдението , тя вече е наясно, че крия нещо и няма търпение да разбере какво. Усмихвам се и благодаря на управителката, а в следващия миг Натали буквално ме избутва навън от магазина и се взира в лицето ми.

– Изплюй камъчето! – вика тя и блещи очи в мен.

Отивам до перилата на балкона и се подпирам на тях. Тя ме следва и пуска чантичката си и един плик от магазина на пода до краката си.

Обмислям отговора, защото наистина нe съм сигурна какво да кажа. Не мога да кажа, че се връщам в Ралей, защото за Натали това би означавало: Връщам се обратно тук и всичко ще си бъде точно както беше преди. Това, което наистина означава, е, че майка ми и Натали ми липсват и че Тексас и аз не си подхождаме.

Истината изведнъж ми просветна, докато се взирах напрегнато из мола. През всичките дни, когато лежах в леглото и гледах тавана, докато Андрю работеше в сервиза на Били Франк, непрекъснато се опитвах да разбера какво, по дяволите, не е наред с мен, защо чувствам такава носталгия по дома и същевременно не искам да се завърна. Спомням си времето, когато пристигнах за първи път с Андрю в Тексас, и още докато пътувахме заедно, малко преди да пресечем границата на щата Тексас, аз не исках да отивам там. Страхувах се, че в Тексас всичко ще свърши, че вълнуващият живот, който имах с Андрю, докато пътувахме, ще се превърне само в спомен, след като стигнем крайната цел.

И донякъде… той се…

Преглъщам голяма буца в гърлото и мислено затаявам дъх.

Не е заради Лайли. Толкова много я обичам и никога не бих я обвинявала. Защото истината е, че животът не свършва с една бременност. Много хора, изглежда, мислят така, но аз вярвам със сърцето си, че всичко зависи от начина, по който избереш да го живееш. Разбира се, да имаш бебе е едно от най-трудните неща, пред които се изправяш, но то не е краят на света. Не трябва да убива мечтите на човека. Това, което двамата с Андрю бавно правим, без да си даваме сметка, че убива мечтите, е, че живеем прекалено спокойно. Това е същото онова спокойствие, което години по-късно се промъква до теб, удря те по тила и казва: Хей, тъпанар! Даваш ли си сметка, че през последните десет години всеки ден правиш едно и също?