Чтение онлайн

Пастор Рийд се обръща към мен:

– Андрю Париш, вземаш ли Камрин Бенет за твоя законна съпруга, която да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, която ще обичаш и за която да се грижиш от този ден нататък?

– Да – казвам аз и слагам на пръста венчалния пръстен, който купих в Чикаго. Тя едва чуто ахва.

После той се обръща към Камрин и казва:

– Камрин Бенет, вземаш ли Андрю Париш за твой законен съпруг, който да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, когото ще обичаш и за когото ще се грижиш от този ден нататък?

– Да. Най-накрая аз подавам моя пръстен, защото криех и двата от нея до този момент, и тя го слага на пръста ми. Пастор Рийд приключва с онези очаквани шест думи:

– Обявявам ви за съпруг и съпруга – и ми дава разрешение да целуна моята булка.

Това беше всичко, което искахме да направим през цялото време, докато траеше церемонията, а сега, когато ни е разрешено, седим и се взираме един в друг, виждаме се в различна светлина, много по-ярка от тази, когато се срещнахме за първи път в автобуса в Канзас. Усещам как очите ми започват да се навлажняват, вземам я в обятията си и впивам устни в нейните. Тя хлипа, докато трае целувката, а аз я притискам още по-силно, като напълно повдигам босите крака от пясъка и я завъртам. Майка ми реве като пеленаче, а аз имам чувството, че не мога да престана да се усмихвам.

Камрин е моя жена.

Току-що станах Камрин Париш. Не мога да осъзная напълно чувствата, които изпитвам. Плача, но същевременно и се смея вътрешно. Развълнувана съм, но съм и нервна. Поглеждам пръстена, който той току-що сложи на пръста ми, и ми е ясно, че е похарчил много пари за него. Поглеждам и неговия, който е почти еднакъв с моя, макар и в мъжки вариант, и не мога да му се ядосам. Просто не мога. Чувам Марна да хлипа зад мен и не мога да се сдържа да не ида при нея и отново да я прегърна.

– Добре дошла в семейството – казва с разтреперан глас тя.

– Благодаря – усмихвам се и избърсвам сълзите си.

Андрю обвива кръста ми с ръка, а пасторът се присъединява към нас. След като той и Марна започват оживено да разговарят, Андрю и аз се отдръпваме на няколко крачки от тях и той не престава да ме гледа. Това ме кара да се изчервя.

– Какво има? – питам аз.

Той клати глава и продължава да се усмихва.

– Обичам те – вика Андрю и от това ми се иска отново да се разплача, но успявам да се сдържа.

– И аз те обичам.

Изкарахме медения месец в апартамента ни много нетрадиционно, защото искахме да изчакаме до първото ни пътуване извън страната, за да изкараме истински меден месец.

– Къде мислиш, че ще бъде? – пита той.

Седим отвън в два шезлонга, пием бира и слушаме живата музика, която се чува някъде от плажа или от парка.

– Не знам – казвам и отпивам от бутилката. – Искаш ли да се обзаложим за това?

Андрю търка с палец долната си устна.

– Хм – замисля се, отпива нова глътка бира и казва: – Мисля, че първото листче, което ще извадим от онази шапка… – свива устни – ще бъде Бразилия.

– Бразилия ли? Хубав избор. Ама не знам… Имам странното усещане, че по-скоро ще бъде Италия.

– Така ли?

– Да.

И двамата отпиваме от бирите си.

– Може пък да се обзаложим – вика той и трапчинката на дясната му буза става по-дълбока.

– Да се обзаложим ли? – разбира се, съгласна съм.

– Е, добре, ако е Бразилия, тогава ще трябва да минеш заедно с мен по плажа в истински стил Рио де Жанейро – казва той и дяволито се усмихва.

Трябва ми малко време да разбера за какво говори и когато се сещам, оставам с отворена уста.

– Няма начин.

Андрю се смее.

– Няма да се разхождам насам-натам по плажа без сутиен!

 Той отмята назад глава и се смее още по-силно.

– Не, момиче, не мисля, че там наистина ходят така – казва Андрю. – Имам предвид, че ще трябва да носиш бразилски бикини, а не онези твърде скромни неща, с които се покриваше във Флорида. Ти имаш страхотно тяло.

Отпива нова глътка и оставя бутилката върху масата пред нас. Аз се замислям за момент и дъвча устната си.

– Договорихме се – казвам аз.

Той изглежда малко изненадан, че се съгласих толкова бързо, но кима.

– А ако е Италия – казвам и на свой ред го поглеждам дяволито, – ще трябва да ми правиш серенада на Испанските стълби[14]… на италиански.

Премятам крак върху крак. Знам, че последното ще изостри похотливото му съзнание.

– Не говориш сериозно – протестира той. – Как, по дяволите, ще изпълня това?

– Не знам – викам аз. – Предполагам, че ако спечеля, ще трябва да измислиш нещо.

Той поклаща глава и свива устни.

– Добре. Договорихме се.

Ралей, Северна Каролина – юни

– Изненада! – викат няколко гласа, когато влизам в новата ни къща.

Действително съм изненадана, ахвам и вдигам ръка към гърдите си. Отпред по средата е Натали с Блейк до нея. Приятелките ми от любимото ми кафене на “Старбъкс” и сестрата на Блейк, Сара, с която се запознах преди две седмици, когато с Андрю се върнахме в града, всички са там.

– Ау, какъв е поводът? – питам и продължавам да се опитвам да си поема дъх, защото здравата ме изплашиха.

Обръщам се да погледна Андрю. Той се хили, явно има нещо общо с цялата работа.

Натали, сега с кестенява, бухнала коса, силно ме притиска до себе си.

– Това е официалното парти за влизането ви в новата къща – усмихва ми се дяволито и поглежда Андрю. – Защо мислиш, че се преструвах през последните няколко дни, че не ме интересува кой се е завърнал?

– Не си правила подобно нещо – казвам аз.

– Добре де, може би не беше толкова демонстративно – вика тя, – но, Кам, не можеш да кажеш, че не съм крила нещо от теб, нали?

Сега, като се замисля, ми се струва, че има право. Радваше се, че съм се завърнала у дома, но не прекалено, както би било нормално за нея. Бях започнала да си мисля, че по някакъв начин Блейк е успял да я укроти.

Отново се обръщам към Андрю:

– Ама ние дори нямаме мебели.

– О, имате! – казва Натали и ме хваща за ръката.

Води ме в гостната, където по пода са разхвърляни безразборно осем меки пуфа. В средата на стаята има четири плътно долепени една до друга червени касетки за мляко, покрити с плоско парче дърво, което, предполагам, е масата за кафе. Още дори не е пуснато електричеството, но върху “масата за кафе” има три незапалени свещи, поставени върху капаците на тенекиени кутии за сладки, които чакат настъпването на нощта след няколко часа.