Чтение онлайн

– Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бейби. Не бъди толкова настоятелна.

– Благодаря ти, Деймън – казвам аз и бързо кимам с глава.

Той ми намигва.

Натали свива устни и казва:

– Прав си – а после вдига ръце. – Няма да кажа нищо повече. Заклевам се.

Да бе, чувала съм това и друг път…

– Добре – казвам аз и тръгваме отново. Тези обувки вече ми измъчват краката.

Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си. Протяга напред ръка. Натали прави обидена физиономия.

– Какво? Роб вече и входна такса ли иска?

Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.

– По двайсе кинта за всеки – изръмжава горилата.

– Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? – възмущава се Натали.

Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.

Тя хвърля презрителна усмивка на горилата, докато минава покрай него.

– Вероятно ще ги запази за себе си – казва Натали. – Ще попитам Роб за това.

– Хайде – подканва я Деймън.

Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една-единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по-надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне във всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна приключили с колежа. С всеки сантиметър надолу, към дълбините на “Подземието”, врявата става все по-силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.

– Побързай! – подканва ме тя и ме побутва леко в гърба. – Мисля, че в момента свирят “Четирите сблъсъка”!

Гласът се извисява над музиката, докато вървим към главната зала.

Натали хваща ръката на Деймън и се опитва да сграбчи и моята, обаче аз знам какво цели и нямам намерение да се озова сред тълпата от подскачащи потни тела с тези глупави обувки на краката.

– Е, хайде де! – настоява почти умолително тя. После заплашително сбърчва нос и ме придърпва към себе си. – Не се дръж като дете! Ако някой те събори, лично ще го наритам по задника.

Деймън ми се усмихва отстрани.

– Добре! – казвам аз и тръгвам с тях, а Натали направо ще ми изтръгне пръстите от ръката.

Излизаме на дансинга и не след дълго Натали прави това, което всяка най-добра приятелка би направила. Започва да търка гърба си в мен, за да ме накара да не се чувствам изоставена, и съсредоточава цялото си внимание върху Деймън. Би могла да прави дори секс с него точно тук, пред всички, но никой няма да забележи. Забелязвам само аз, защото вероятно съм единственото момиче в цялата зала без приятел, който да прави същото. Възползвам се от възможността, измъквам се от дансинга и се отправям към бара.

– Какво да ти донеса, дете? – пита високият рус мъж на бара, докато се повдигам на пръсти, за да седна на един от празните високи столове.

– Ром с кола.

Той тръгва да ми приготви питието.

– Хм, не е ли силничко? – подхвърля барманът я слага лед в чашата. – Ще ми покажеш ли личната си карта? – хили се.

Свивам устни и го поглеждам.

– Ами да, ще ти я покажа, ако ти ми покажеш разрешителното си за алкохол – и аз се хиля насреща му, а той се усмихва.

Приготвя питието и плъзга чашата по плота.

– Всъщност изобщо не пия много – казвам аз и смуквам малка глътка от сламката.

– Много?

– Ами да, но тази вечер ще имам нужда от малко опиянение.

Оставям чашата и побутвам с пръст лимоновото резенче върху ръба.

– И защо? – пита той, докато бърше бара с книжна салфетка.

– Почакай малко – казвам и вдигам предупредително пръст, – преди да си ме разбрал погрешно. Не съм тук, за да си издрайфам червата пред теб… никаква терапия от сорта барман-клиент.

Терапията на Натали ми стига.

Той се засмива и хвърля салфетката някъде зад бара.

– Добре е, че ми го каза, защото не си падам много по съветите.

Отпивам още една малка глътка и този път се навеждам, вместо да вдигна чашата си. Разпуснатата ми коса пада пред лицето ми. Вдигам глава и отмятам един кичур зад ухото си. Наистина мразя да нося косата си разпусната. Не си струва неудобствата.

– Е, ако все пак трябва да знаеш – казвам аз и гледам право в него, – бях довлечена тук от безмилостната си първа приятелка, която вероятно щеше да ми стори нещо смущаващо, докато спя, и щеше да ме снима, за да ме изнудва, ако не бях дошла.

– Аха, такава е значи – казва той, подпира ръце на тезгяха и вплита пръсти. – Някога имах такъв приятел. Шест месеца след като годеницата ми ме заряза, той ме завлече в един нощен клуб в околностите на Балтимор… Просто исках да си седя у дома и да се отдам на мъката си, но се оказа, че онази нощ навън е било тъкмо онова, от което съм имал нужда.

Страхотно, няма що. Този вече си мисли, че ме познава, или поне е наясно с “положението” ми. Обаче той си няма и най-малка представа. Може би спомена онази история за бившата си, защото всички ние рано или късно имаме такива, но останалото – развода на родителите ми, това, че по-големият ми брат Коул отиде в затвора, смъртта на любовта на живота ми… Нямам намерение да му казвам каквото и да било. В момента, в който кажеш такива неща на някого, се превръщаш в оплаквачка и започва да скрибуца най-малката цигулка на света. Истината е, че всички имаме проблеми, всички минаваме през трудности и терзания, а моята болка е рай в сравнение с тази на много хора, така че наистина нямам право да хленча.

– Аз пък си помислих, че не си падаш много по съветите – казвам аз и мило му се усмихвам.

Той се отдръпва от бара и вика:

– Така е, но ако можеш да извлечеш някаква поука от моята история, бъди благодарна.

Подхилквам се самодоволно и този път само се преструвам, че отпивам още една глътка. Нямам нужда от опиянение и определено не желая да се напивам, особено след като имам предчувствие, че пак ще съм тази, която ще трябва да ни кара обратно у дома. В старанието си да привлека вниманието му към себе си поставям единия си лакът на барплота и подпирам брадичка.

– И така, какво стана в онази нощ?

Лявата страна на устата му се изкривява в усмивка и той казва, разтърсвайки русата си глава:

– Изчукаха ме за първи път, откакто тя ме напусна, и си спомних колко хубаво е усещането, че си се откачил от някого.

Не очаквах тъкмо такъв отговор. Повечето мъже, които познавам, биха лъгали за фобиите си от подобен характер, особено ако ме свалят. Този тук ми допада. Като човек, разбира се. Нямам намерение да му духам, както би се изразила Натали.