Чтение онлайн

Харди се опита да не обръща внимание на острата болка, която го прониза при думите на сина му.

— Така сме го замислили. — И за да се измъкне, додаде: — Така се надявам.

Личицето на Винсънт тутакси се помрачи.

— Значи може да не си дойде. Стори ми се, че ти каза днес.

— Днес ще бъде. Не се безпокой.

— Тогава защо каза, че се надяваш?

— Шшшт. Да не събудим някого.

— Ама защо каза така?

— Не зная, Вин. Сигурно, защото го искам не по-малко от теб. Просто така се казва. Днес мама ще си дойде. — Едва не добави „обещавам“, но размисли. Всяко обещание, особено пред децата му, бе свещено.

Очите на момчето светнаха.

— У дома ли? В истинската ни къща ли? Ами тя нали изгоря?

Харди разтри гръбчето на сина си и поклати глава. Внимателно подбра думите си:

— Дом и къща не са едно и също нещо, Вин. Домът е там, където всички живеем заедно.

— А ние къде ще живеем тогава?

— Още не съм съвсем наясно, приятелче. Скоро ще си намерим някакво жилище, докато си поправим къщата, а засега ще можем да останем у дядо и баба. Няма за какво да се безпокоиш, нали?

— Добре.

— Обещаваш ли?

Винсънт вдигна рамене.

— Да. Щом татко казва да не се тревожи, значи точка. Всичко ще се оправи.

„Моля те, Господи — помоли се Харди, — нека не остане излъгана вярата му в мен!“

— А Макс защо не можа да дойде? — върна се отново към изходната точка детето.

— Искаш да знаеш истинската причина ли? Не беше се наспал предишната нощ и татко му реши, че за него няма да е добре.

Винсънт за миг се замисли над отговора му.

— Татко му е много добър — каза простичко.

Харди можа само да кимне безмълвно. Точно това му липсваше: още един безплатен адвокат на Рон Бомонт в лицето на невинния му, добросърдечен син.

— Така казват. Ти откъде го познаваш?

— От училище. Помага в класа, понякога дежури в двора. Много е добър — повтори детето. — Боли ли те главата?

— Май да — отговори Харди. — Не спирам да я разтривам, а?

Харди бе усвоил навика да излиза от къщи, преди да връхлети щурата суматоха от приготвящите се за училище деца. Няколко години се бе старал да опитва и другата възможност, но ежедневното повторение го побъркваше. Излизаше раздразнен и отиваше на работа в такова състояние. Това се отразяваше на работоспособността, на работата му. А какво щяха да правят без нея?

През последните две години се събуждаше рано, изпиваше си кафето, прочиташе вестника. Влизаше в спалнята и събуждаше Франи с целувка. Понякога разговаряха — обсъждаха делничните подробности. После си вземаше довиждане с децата и излизаше.

Така че пропускаше утринния им ритуал, но през последните няколко месеца Винсънт се бе научил от време на време да приготвя закуска. Препечени Филийки, палачинки — „Само полуфабрикати обаче. Не ги бъркам аз“ — бъркани яйца, омлет.

— Само ми кажи какво искаш, и аз ще ти го приготвя.

— Нямаш ли нужда от помощ?

И познатият поглед:

— Тааатко!

Наблюдаваше как момчето му регулира пламъка под тигана, пуска вътре малко масло, сръчно счупва пет яйца в купа и ги бърка. Опита се да си спомни кога бе започнал сам да си приготвя закуската — навярно е бил на годините на Винсънт, ала някак не бе допускал, че неговият малчуган е толкова вещ. Още му бе рано. И дълго ще е така. Та той е още бебе.

Винсънт леко намали огъня.

— Обичам моите да са рохки, но мога да извадя своите, ако ги предпочиташ по-препържени. Мама и Беката ги обичат така. Препържени. Ноти сам знаеш. Мама казва, че винаги ти си приготвял закуската, така че сигурно знаеш, нали?

— Аха — пресипнало отвърна Харди. — Да.

Застанал до печката, Винсънт се извърна при този звук.

— Ей — тихичко произнесе момчето. — Добре ли си, татко?

Тъй като къщата взе да се размърдва, Винсънт се върна да тормози момичетата, а Харди отнесе куфарчето си в трапезарията, където имаше място да се разпростре. Чу, че Ерин шета из кухнята, но не надникна при него да му каже добро утро.

Снимките не изглеждаха толкова стряскащи на сутринта — тези предмети под задната седалка на Грифин в контрастни цветове. Опаковка от фруктова дъвка. Два билета. Пластмасово пликче за закуски с трохи в него. Квитанция от Централния гараж с дата 22.07.1995 — отпреди три години! Монети с обща стойност долар и трийсет и два цента. „Бадемова радост“ — Харди се обзалагаше, че сигурно вече е доста е изсъхнал.

Насили се да продължи, но все повече се убеждаваше, че няма да открие нищо. Просто боклукчийско кошче. Прелисти фотографиите — все същото: пак материали от каросерията на колата. Позлатена обвивка със следи от шоколад — пак сладкиши. Няколко пластмасови капачки от чаши с кафе и безалкохолни напитки. Люспи от слънчогледови семки.

Глицки предвидливо бе прибавил и копие от доклада за аутопсията на Грифин, както и окончателен опис на личните му принадлежности: връзка ключове, джобно ножче на швейцарската армия, половин пакет животоспасяващи материали, две химикалки, празна пластмасова чантичка за закуски.

На Харди всичко това не му говореше нищо. Пък и бе напълно убеден, че в лабораторията бяха изследвали всички предмети за отпечатъци от пръсти, мазнини, секреции и ги бяха подложили на всевъзможните тестове, които се провеждат, за да се открият или елиминират заподозрени.

Следващите страници съдържаха същите сведения за Фил Канета и колата му и той се оказа много по-взискателен към себе си от Карл Грифин, доколкото изобщо имаше нещо за гледане.

Ребека подаде глава откъм кухненската врата и засия в усмивка.

— А, ето те и теб. Много се радвам, че още си тук. — Приближи, целуна го по бузата и се сгуши в него.

Той също я целуна.

— И аз се радвам, че още съм тук. Къде е Касандра?

Тя остана притисната към него.

— Забравила е да си вземе дрехи, но аз й казах, че може да вземе от моите. Искаше да се убеди, че ти нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам.

— Тя ще ходи ли на училище? Защото е отсъствала няколко дни, нали знаеш. — Ребека снижи глас. — Според мен е малко нервна.

— Защо? Училището ли й липсва?

Дъщеричката му поклати глава.

— Безпокои се, че ще й се наложи да се мести. Каза, че ти им помагаш, но все пак се тревожи.

— Тя ли ти каза?

— Татко — отвърна Ребека сериозно, — ние си казваме всичко. Тя е _най-добрата_ ми приятелка. — Озърна се да се увери, че са сами в стаята. — Тревожи се и за още нещо. Познаваш ли Мари?

Харди кимна.

— Вчера се запознах с нея. Изглежда мила жена.

— Ами татко й защо е при нея, след като майка им е умряла само преди месец?