Чтение онлайн

Значи доста дълго нямаше да се прибира у дома. Франи му бе казала, че веднъж Рон й споменал — тя си го спомни, след като откри, че е избягал, — къде би се отбил първо, ако му се наложи да се укрива.

Харди бе заявил на Франи, че ще се изправи очи в очи с Рон. Край на прибързаните обещания. А жена му, погрешно заключила, че Харди вече е изцяло на страната на Рон, не бе настояла за каквито и да било обещания.

По дънки, синя риза, облечена над фланелка за ръгби и с маратонки, той стоеше в полутъмното задно помещение зад кухнята и пълнеше пистолета с патрони. Затъкна го в колана си и издърпа ризата отгоре, прибра кутията с останалите патрони в сейфа, внимателно затвори вратичката и превъртя ключалката.

На излизане грабна едно яке от закачалката до външната врата.

Не бяха изтекли и пет минути, и ето го отново в колата. Готов.

Рон Брустър.

Сега се казваше Рон Брустър. Франи бе обяснила всичко това на Харди, смятайки, че така трупа точки в полза на Рон, като показва на съпруга си докъде е готов да стигне тоя страхотен тип, само и само да опази децата си.

Но оправданията и лъжите, на които се натъкваше всеки ден в практиката си на адвокат по углавни дела, бяха изострили присъщия на Харди цинизъм и го бяха превърнали в рязък и дълбок скептицизъм, отварящ празнота в обикновените човешки чувства, поне що се отнася до свързаното със закона. Макар да се бореше с него вкъщи и пред няколкото си близки приятели, установи, че вече не приема всичко за чиста монета. Взе да проявява недоверие към интересните разкази — в тях все се таеше нещо недоизказано.

Обясненията на Франи за поведението на Рон — ловкостта, с която променяше името си например; сполучливото отвличане на собствените му деца — само убедиха Харди, че си има работа с изключително умен и находчив престъпник. Който в най-добрия случай бе изиграл Франи, а в най-лошия бе сторил нещо къде-къде по-сериозно.

Толкова бе разгневен, че нямаше нужда да долива масло в огъня.

Бяха отседнали в хотел „Хилтън“ на летището. Харди бе наблюдавал същото и преди у хора, които бягат: първият инстинкт ги караше да се спотаят, изчаквайки удобен момент. Да останат наблизо. Да видят в каква посока ще поеме преследвачът и тогава да се изпарят в обратната.

Пети етаж, стая 523. На бравата висеше табелка „Не ме безпокойте“.

Харди погледна часовника си. Беше точно девет и шестнайсет. Иззад вратата се чуваше пуснат телевизор. Смях на запис.

Напипа пистолета на колана си, усети успокоителното му присъствие и го остави да си виси там. Почука.

След миг телевизорът млъкна. И зад вратата се възцари тишина. Почука повторно, изкушавайки се да извика: „Захаросани ядки“. Вместо това изчака, давайки на Рон възможност да отвори, когато намери за добре.

Рон Бомонт стоеше с пръст на устните, подканяйки децата си да не издават нито звук. Приближи до вратата на хотелската стая. Той също имаше пистолет, но неговият лежеше прибран в двойното дъно на един куфар.

Молеше се да не е полицията или пък полицаят да е само един. Тогава може би щеше да отвлече вниманието му за минутка, колкото да стигне до куфара и да направи неизбежното.

Харди почука още веднъж, този път по-силно.

— Рон! Отвори вратата!

Изчака още няколко мига. После иззад врата се чу суров глас:

— Опитваме се да спим.

Харди се приведе напред и произнесе с овладяна настойчивост:

— Аз съм Дизмъс Харди.

Най-сетне вратата се отвори, всъщност само се открехна. Рон бе угасил осветлението в стаята и бе оставил веригата. Харди едва сдържа порива си да приклещи рамото му с вратата и да махне веригата.

Разпери широко ръце. Никаква заплаха. Просто отвори вратата и нека поговорим.

Рон Бомонт се оказа хубав мъж, макар Харди да си го призна с неприязън. Волево, сухо лице и ясни кафяви очи над толкова изпъкващи над наболата му брада скули, та ти се струваше, че ако драснеш клечка кибрит на тях, тя ще се запали. Орловият му нос с висока основа бе разположен точно в средата над една уста, която според Харди би трябвало да се нарича великодушна. В гъстата му, тъмна коса тук-там на слепоочията се забелязваха сиви косъмчета, но по лицето му нямаше нито една бръчка и те изглеждаха преждевременни или дори боядисани. На ръст бе почти колкото Харди с неговите метър и осемдесет, но тежеше поне с четири-пет килограма по-малко, без помен от отпуснатост.

Вратата бе отворена и той направи крачка встрани, за да пропусне Харди.

По целия път до летището Харди даваше воля на фантазиите си, предвкусвайки с наслада мига, когато ще се изправят лице в лице и той, по дяволите, _ще накара_ Рон да признае каква отговорност носи пред Франи, пред щетите, които е нанесъл. Пък и за оная, другата история, каквато и да е тя — за същинското естество на взаимоотношенията им, за алибито, и какви показания трябва да съвпаднат.

Макс и Касандра незабавно промениха разположението на силите.

Децата на Рон като човешки същества, които се намират в епицентъра на тази драма, не бяха се превърнали в централни герои, преди лампата в хотелската стая да светне. Дотогава Харди, естествено, осъзнаваше съществуването им, но те бяха само пионки в шахматната партия, разигравана от него. Обстоятелството, че се намираха _тук_ и _сега,_ обитавайки едно и също пространство с Рон Еди-кой, все едно каква му е фамилията, променяше всичко.

Касандра засия, като го видя.

— Здравейте, господин Харди. — По-естествена от всякога. Изненадана и зарадвана от появата му. Внезапно Харди също свърза името с личицето й. Касандра вече не беше полузабравено приятелче на дъщеря му, а наистина едно от най-добрите — мила, забавна, способна да се изразява със завършени изречения.

Хвърли поглед на момченцето Макс — и то му беше познато. И двете хлапета бяха идвали няколко пъти у тях да си играят с децата му, макар Харди да не бе завързал кой знае какъв разговор нито с едното, нито с другото.

Обърка се, като видя, че дори и сега, в тази угнетяваща обстановка, и двамата несъмнено си оставаха добре гледани деца, току-що изкъпани и облечени в пижамки.

— Да ни помогнете ли сте дошли? — попита Касандра. Обърна се към баща си и обясни: — Ребека казва, че такава била работата на татко й. Той помага на хората. Адвокат е.

Рон не се впечатли, колкото дъщеря си, но изявлението й, изглежда, съответстваше на намеренията му и той се възползва от тази възможност:

— Така е — отвърна непринудено. — Дошъл е да разбере дали не може да ни помогне. — И му хвърли кос поглед с безмълвна молба за съучастничество още от самото начало, а Харди не успя да измисли как да откаже. — Опитва се да ни помогне да се приберем у дома. Деца, вече е време да си лягате, нали?

Последва кратко бърборене за незначителни неща, което най-сетне заглъхна, и Харди получи по едно яко ръкостискане и от двете хлапета, преди да поемат към леглото. И най-суровото изпитание: и двете го погледнаха в очите.

Малко се пообърка, осъзнавайки, че децата са добре възпитани и като че ли обичат баща си. Дори и да бяха малко сдържани, не биваше да забравя, че вече им бе време за спане, намираха се в непозната обстановка, а втората им майка бе убита само преди три седмици. Не биваше да очаква кикот и веселие.

Но не долови дори и помен от страх от чужди хора нито у тях, нито у баща им, а той бе вечният и неизбежен спътник на измамниците.

Смути се. Каквото и да бе очаквал, то нямаше нищо общо с тази уютна домашна сценка между баща и обичливи деца.