Чтение онлайн

След пет минути, вече облечен, излезе. Каза си, че в края на краищата едва ли е виновен телевизорът. Вдигна го на крак и го изведе мълниеносното прозрение, че Франи и неразкритото убийство са един и същи случай. Не че не го бе осъзнавал и преди, но ги разглеждаше като повече или по-малко отделни проблеми, а ненадейно му хрумна, че не е така.

Едно бе сигурно: не я бе събудил. От очите й личеше, че още не бе заспала в килията си.

— Ейб. Здравей… — Бърз поглед към стените на помещението за свиждане, макар да нямаше къде да се скрие още някой. Стъклена преграда и светлозелена мазилка. Цялото й лице излъчваше само един въпрос — къде е съпругът й? Какво прави Ейб тук посред нощ?

Вратата се затвори зад гърба й и тя отскочи половин крачка, сякаш да избяга от нещо — от този звук. Усмихна се жалостиво и объркано:

— Не ме бива за такива неща.

Ейб застана близо до нея.

— Че кой го бива? — Приближи и я прегърна за миг. Стори му се застрашително безплътна — шепичка крехки кости. Отдръпна се и я огледа — оранжевият затворнически комбинезон свободно висеше на нея. — Храниш ли се?

Тя вдигна рамене, без да отговори.

— Дизмъс ще дойде ли? Навън ли чака?

— Не, сам съм. Проверявам как я караш.

Франи скръсти ръце, призракът на предишната жена се опитваше да излезе напред, очите й трепнаха.

— Не, ти провери как я карам предишния път, преди да се прибереш у вас. Довело те е нещо друго.

Белегът върху устните на Глицки се обтегна. Това бе неговата лъчезарна усмивка. Поклати глава одобрително.

— Май е трябвало ти да станеш адвокат.

— И така ми е добре, благодаря. — Привдигна се да седне върху масата и го изгледа: — Какво има? Заради споразумението ли?

Глицки смръщи чело.

— Какво споразумение?

— Не е ли заради него? Помислих, че са дошли при теб и са те помолили…

— Не съм чувал за никакво споразумение. Какво е то? Кой ти го предложи?

— Това копеле Скот Рандъл. Дойде преди час. Не разбирал защо не се размазвам от топлота към него, сякаш изобщо нищо не се е случило. — Тя изпитателно се взря в лицето на Глицки: — Наистина ли не знаеш нищо?

— Не. Какво искаше?

— Иска Рон.

— И как смяташе да го изкопчи от теб?

— Каза, че ще се откаже от обвинението за обида, ще спре да настоява за тайната. Нямало да ми се наложи да говоря за нея пред съдебните заседатели.

— И какво иска в замяна?

— Да му кажа къде е Рон. Смятал, че зная.

— Но ти не знаеш, нали?

Франи се взираше в стената над рамото му.

— Нали? — повтори Ейб, но вече бе разбрал. — По дяволите… — изрече рядката за него ругатня с премерена предпазливост. — Какви ги вършиш, Франи? До този миг бях на твоя страна, опитвам се да те измъкна, защото те познавам и обичам от години и съм сигурен, че не си забъркана в убийството. Или и тук греша?

Тя кимна и срещна погледа му.

— Кълна ти се, Ейб, не съм.

Той въздъхна тежко, вероятно успокоен.

— Добре тогава. Какво друго поиска господин Рандъл?

— Само това. Иска да пипне Рон и да го разпита. Каза, че бил наясно къде се крие ключът на загадката — в Рон.

— А къде се крие всъщност?

Седнала на масата, Франи клатеше крака с наведена глава като дете. Най-после вдигна очи.

— Ейб, той е излязъл от къщи и тя е била жива. Когато се е прибрал, вече е била мъртва. Някой я е убил.

Глицки понечи да отвърне, но Франи сложи длан на ръката му, за да го възпре.

— Зная, зная. Ти ми каза, помниш ли? Часът на смъртта. На практика е можел да го извърши, преди да заведе децата на училище.

— Допада ми как го извърташ.

— Я стига, само си го представи! Рон отвежда децата в колата, а после си казва: „Ей, ето удобен момент. Ей сега ще отскоча до горе, ще убия жена си, ще я хвърля от балкона, за да изглежда като самоубийство, ще разкарам от зимната градина всякакви подходящи оръдия за убийство, каквито ми попаднат подръка там…“ — Тя поклати глава. — Ама моля ти се. Нали бях с него през онзи предобед и той изглеждаше прекрасно. Беше напълно нормален. Чисто и просто пихме кафе и се жалвахме от живота, от децата: Знаеш как е. И ти си имал деца.

— Все още имам.

— Разбираш за какво говоря. За ученическите години. За малките хлапета.

Глицки кимна.

— Добре, но нима ти е казал толкова важна тайна, че заради нея да се озовеш в затвора?

— Няма такова нещо, Ейб.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид онази сутрин. През онази сутрин нямаше нищо такова.

— Но от Скот Рандъл останах с впечатлението, че…

— Зная. И сега всички предполагат, че Рон ми е казал нещо онази сутрин. Повтарям ти, нямаше нищо подобно. Дори не си спомням да сме споменавали Брий тогава.

— Тогава защо си тук?

— Защото отказах да съобщя какво ми е казал Рон.

— И доколкото ти е известно, то няма нищо общо с убийството на Брий?

— Това заявих от свидетелското място. — Франи бе предупредена, че да се разкрива каквото и да било от случилото се в залата на разширения състав от съдебни заседатели, е поредна проява на неуважение към съда. В момента изобщо не я беше грижа. — Казах им, че не зная. Не мисля така, но не съм сигурна. — Най-после стана от масата. — Но чуй какво ще ти кажа, Ейб. — Тя го сграбчи за ръкавите на коженото яке. — Дори и да е имал някаква неправдоподобна, непреодолима причина да я убие, а това не е така, пак няма значение. Остави настрана обстоятелството, че не е човек, който би убил когото и да било. Остави това. Работата е там, че дори да е искал, не е можел да го извърши. _Не беше там._ Защо никой не може да го проумее?

Полицаят у Глицки без малко да й повярва, защото практическото основание, което посочваше тя, особено що се отнася до времето на убийството, изглеждаше разумно. Ако Рон Бомонт е убил жена си сутринта; преди да отведе децата си на училище, докато те все още са били там или дори в колата, и е успял да скрие деянието си от тях, трябваше да признае, че това би било направо партизанска акция. Не че не би смогнал да го извърши — и Ейб съвсем наскоро доказваше, че всъщност е напълно възможно, само дето в реалния живот възможно не означава сигурно.

Но пак оставаха въпросителни. Неизбежно е.

— Тогава защо се укрива?

— Откъде си толкова сигурен, че не е отишъл на риба или нещо подобно, за да се махне за ден-два?

Ето така не биваше да отговаря и Глицки зацъка обезсърчено.

— Съпругът ти ми каза. Той е ходил в училището. — Многозначителен поглед. — Зная, че Диз е казал и на теб, което повдига въпроса защо се преструваш, че не знаеш. А също и защо Рон се укрива.

— Може би е изплашен, Ейб. Хората се боят, дори и да не са направили нищо лошо.