Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
завъртащите и се хълбоци, на силните и крака, стъпили здраво на земята, а най-отдолу беше
самата земя. Сякаш цялото сътворение ми бе нанесло удар посредством нейната длан и
единствената причина да не ме осакати бе, че дори когато беше разярена, Вашет винаги се
владееше съвършено.
Тъй като тя контролираше нещата, не разби челюстта ми, нито ме повали в безсъзнание.
Но зъбите ми изтракаха и чух звънтене в ушите. За малко да обърна очи, а краката ми се
разклатиха и затрепериха. Щях да падна, ако Вашет не ме беше хванала за рамото.
— Да не мислиш, че те уча на тайните на меча, за да можеш да се върнеш и да ги
използваш? — попита ме тя.
Смътно осъзнавах, че крещи. За пръв път чувах някой от Адем да повиши глас.
— Това ли си мислиш, че правим тук?
Докато висях замаяно в хватката и, тя ме удари отново. Този път ръката и закачи носа ми.
Болката беше поразителна, сякаш някой е вкарал парче лед направо в мозъка ми. Тя ме
извади от замайването, така че когато Вашет ме удари за трети път, бях в пълно съзнание.
Задържа ме за момент, докато светът се въртеше около мен, след това ме пусна. Направих
една несигурна стъпка и рухнах на земята като марионетка, на която са отрязали конците.
Не изпаднах в безсъзнание, но бях напълно зашеметен.
Отне ми дълго време да дойда на себе си. Когато най-сетне успях да седна, усещах тялото
си отпуснато и тежко, сякаш някой ме е разглобил и след това ме е сглобил отново по малко
по-различен начин.
Докато мозъкът ми заработи дотолкова, че да мога да се огледам, вече бях останал сам.
120.
Любезност
Два часа по-късно седях сам в столовата. Главата ме болеше и едната страна на лицето
ми беше отекла и пареше. В някакъв момент си бях прехапал езика, така че сега, докато се
хранех, ме болеше и всичко имаше вкус на кръв. Настроението ми беше по-лошо, отколкото
можете да си представите.
Когато мярнах нещо червено да сяда на пейката срещу мен, не посмях да вдигна поглед.
Щеше да е лошо, ако беше Карсерет, но ако беше Вашет, щеше да е дори по-страшно. Бях
чакал столовата да се изпразни почти напълно, преди да дойда да се нахраня, като се надявах
да избегна и двете.
Но когато вдигнах поглед, видях, че беше Пенте — буйната млада жена, победила Шехин.
— Здравей — поздрави ме тя на атурански с лек акцент.
Направих жест на учтив, официален поздрав. Като се имаше предвид как върви денят ми,
си помислих, че е най-добре да бъда възможно най-предпазлив. Коментарите на Вашет ме
навеждаха на мисълта, че Пенте е многоуважаван член на училището с висок ранг.
Въпреки това тя не беше много стара. Може би се дължеше на дребното и телосложение
и малкото и сърцевидно лице, но изглеждаше на не повече от двайсет години.
— Може ли да говорим на твоя език? — попита тя на атурански. — Ще бъде любезно от
твоя страна. Имам нужда да го упражнявам.
— С радост ще го направя — отвърнах също на атурански. — Говориш много добре.
Завиждам ти. Когато говоря на адемски, се чувствам като едър, подобен на мечка мъж, който
стъпва тежко насам-натам с огромните си ботуши.
Пенте се усмихна стеснително и след това прикри устата си с ръка, като леко се изчерви.
— Правилно ли е да се усмихвам?
— Правилно е и е любезно. Такава усмивка показва веселост. Което е много подходящо,
защото онова, което казах, беше малка шега.
Пенте махна ръката си и отново се усмихна стеснително. Тя беше очарователна като
пролетни цветя. Като я гледах, сърцето ми се успокояваше.
— Обикновено — рекох аз — бих се усмихнал в отговор на твоята усмивка. Но се
безпокоя, че останалите хора тук биха сметнали това за неучтиво.
— Моля те — каза тя и направи поредица от жестове, които бяха достатъчно ясни, за да
може всеки да ги види. Самоуверена покана. Умолителна и настойчива молба. Свойско
приветстване. — Трябва да се упражнявам.
Усмихнах се, макар и не толкова широко, колкото бе обичайно за мен. Донякъде от
предпазливост и донякъде, защото лицето ме болеше.
— Приятно е да можеш да се усмихнеш отново — признах аз.
— Безпокоях се за усмивката си. — Тя понечи да направи жест, но се спря.
Изражението и се промени и тя леко присви очи, сякаш беше раздразнена.
— Това ли? — попитах аз и направих жест за умерено безпокойство.
Пенте кимна.
— Как правиш това с лицето си?
— Ето така. — Леко събрах веждите си. — Освен това като жена правиш и така. —
Присвих устни. — А аз ще направя така, защото съм мъж. — Извих устни надолу и това ми
придаде смръщен вид.
Пенте ме погледна безизразно. Поразена.
— Различно ли е за мъжете и жените? — невярващо ме попита тя.
— Само за някои неща — успокоих я аз. — И то за такива, които са по-маловажни.
— Има толкова много неща — каза тя, като позволи нотка на отчаяние да се промъкне в
гласа и. — В едно семейство човек знае какво означава и най-малкото движение на лицето.
И докато растеш, наблюдаваш. Знаеш всичко за близките си. Приятелите, с които си
израснал — знаеш кога трябва да им се усмихваш и кога не. С тях е лесно. Но това… — Тя
поклати глава. — Как можеш да разбереш кога да си показваш зъбите? Колко често да
докосвам очите си?
— Разбирам — рекох. — Много ме бива в моя език. Мога да предам и хитроумния
смисъл на онова, което казвам. Но тук това е безполезно — признах аз и въздъхнах. — Все
още ми е трудно да накарам лицето си да остане неподвижно. Усещам, че всеки път
задържам дъха си.
— Невинаги — поправи ме тя. — Невинаги лицата ни са неподвижни. Когато си с… —
не довърши тя и направи бърз жест за извинение.