Чтение онлайн

бавно го изпусна. — Опитах се да мисля, че не е толкова зле, че животът ми продължава. Но

не беше така. Животът спря. Бях загубил много. Бях загубил всичко. — Замълча, сетне

добави: — Когато сънувам, имам две ръце.

Довършихме заедно миенето на съдовете, споделяйки тишината. Понякога това е

единственото, което можеш да споделиш с някого.

* * *

Селийн също ми преподаде един урок. А именно — че има противници, които не биха се

поколебали да уцелят мъж с юмрук, лакът или ритник право в гениталиите.

Никога не ме удряше толкова силно, че да ме нарани сериозно. Беше тренирала да се бие

през целия си млад живот и притежаваше контрола, който Вашет ценеше толкова много. Но

това също така означаваше, че знае точно колко силно трябва да ме удари, за да ме зашемети

и да ме накара да се олюлея, така че победата да и е в кърпа вързана.

И така, аз седях на тревата, бях мрачен и ми се гадеше. След като ме бе извадила от

строя, Селийн ме потупа успокоително по рамото, преди да се отдалечи с весели подскоци.

Без съмнение, за да танцува отново между полюшваните от вятъра клони на дървото меч.

— До последно се справяше добре — отбеляза Вашет и седна на земята срещу мен.

Не отвърнах нищо. Като дете, играещо на криеница, искрено се надявах, че ако затворя

очи и стоя напълно неподвижен, болката няма да ме открие.

— Хайде сега, видях как те изрита — небрежно подхвърли Вашет. — Не беше чак

толкова зле. — Чух я да въздъхва. — Все пак ако искаш някой да ги погледне и да се увери,

че са все още непокътнати…

Засмях се леко. Това се оказа грешка. Слабините ми бяха пронизани от невероятна болка,

която се простря надолу чак до коляното ми и нагоре до гърдите. Започна да ми се повръща

и аз отворих очи, за да възвърна равновесието си.

— Ще порасне и ще спре да го прави — увери ме Вашет.

— Надявам се да е така — процедих през зъби аз. — Това е лош навик.

— Не това имах предвид — рече тя. — Исках да кажа, че ще стане по-висока. Да се

надяваме, че ще разпределя вниманието си по равно към различните части на тялото. В

момента атакува твърде често слабините. Това я прави предвидима и човек лесно може да се

защити. — Погледна ме многозначително. — Поне всеки с поне малко мозък може да го

направи.

Отново затворих очи.

— Моля те, Вашет, точно сега не ми е до уроци — примолих и се аз. — Всеки момент

може да повърна вчерашната си закуска.

— Звучи ми като идеалния момент за урок — заяви тя и се изправи. — Ставай. Трябва да

се научиш как да се биеш, когато си ранен. Това е незаменимо умение, което Селийн ти даде

възможност да упражняваш. Трябва да си и благодарен.

Знаех, че е безсмислено да споря, затова се изправих и предпазливо се отправих към меча

си за тренировки.

Вашет ме хвана за рамото.

— Не. Само с ръце.

— Трябва ли да го правим, Вашет? — въздъхнах аз.

— Трябва ли да правим какво? — повдигна вежди тя.

— Трябва ли да се съсредоточаваме винаги върху боя с голи ръце? — попитах аз. —

Уменията ми с меча изостават все повече.

— Не съм ли аз твоята учителка? — възмути се тя. — Кой си ти да казваш кое е по-

добре?

— Не съм ли аз този, който ще трябва да използва придобитите умения по света? —

многозначително рекох аз. — А по света бих предпочел да използвам меч, а не юмрук.

— И защо мислиш така? — Вашет сведе ръце с безизразно лице.

— Защото другите хора имат мечове — отвърнах аз. — А ако участвам в бой, бих искал

да победя.

— С меч по-лесно ли се печели? — поинтересува се тя.

Външното спокойствие на Вашет трябваше да ме накара да се досетя, че с този разговор

стъпвам върху твърде тънък лед, но предизвикващата гадене болка в слабините ми пречеше

да мисля. Макар че, честно казано, дори да не бях разсеян, можеше пак да не разбера накъде

отиват нещата. Бях започнал да се чувствам спокоен с Вашет — прекалено спокоен, за да

бъда достатъчно предпазлив.

— Разбира се — отвърнах аз. — Защо иначе ще носиш меч?

— Това е добър въпрос — отбеляза тя. — Защо хората носят мечове?

— Защо носят каквото и да било? За да го използват.

Тя ме погледна с откровено отвращение.

— Тогава защо да си правим труда да работим върху езика ти? — гневно попита тя,

протегна ръка, сграбчи челюстта ми и стисна бузите ми, принуждавайки ме да отворя уста

като пациент в Медика, който отказва да изпие лекарството си. — Тогава защо ти е този

език, след като мечът е достатъчен? Кажи ми.

Опитах се да се дръпна, но Вашет беше по-силна от мен. Понечих да я избутам, но тя

отблъсна размаханите ми ръце така, сякаш бях дете.

Пусна лицето ми, след това ме хвана за китката и я раздруса пред лицето ми.

— Защо изобщо имаш ръце, а не ножове?

Сетне пусна китката ми и ме удари с разтворена длан през лицето.

Ако кажа, че ме зашлеви, ще останете с погрешно впечатление. Това не беше драматичен

шамар от онези, които виждате на сцената. Нито пък беше оскърбителният, жилещ шамар,

който придворна дама залепва върху гладката кожа на благородник, опитващ се да се държи

прекалено интимно с нея. Не беше дори и по-професионалният шамар на сервитьорката,

защитаваща се от нежеланото внимание на пияница, който я ухажва твърде нахално.

Не. Това едва ли можеше да се нарече шамар. Шамарът се удря с пръстите или с дланта.

Той пари и стряска. Вашет ме удари с отворена длан, в която бе вложена цялата сила на

ръката и. Зад ръката пък беше рамото и. А зад него — целият сложен механизъм на