Чтение онлайн

наранена. Не беше чак толкова наранена обаче. Времето, което бях прекарал с Темпи и

Вашет, ме бе научило да оценявам чуждото умение, а кетанът на Селийн беше наистина

превъзходен.

— Никога преди не съм виждал тази версия на „отскубване от лъва“ — казах аз.

Селийн се усмихна съвсем леко, но достатъчно, за да зърна за миг белите и зъби. В

безстрастния свят на адемците това беше като слънце, надникващо иззад облаците.

— Тя е моя — обяви момичето. Изключителна гордост. — Аз съм я измислила. Не съм

достатъчно силна, за да използвам обикновеното „отскубване от лъва“ срещу майка ми или

някой по-едър от мен като теб.

— Би ли ми я показала? — попитах я.

Селийн се поколеба, сетне кимна, пристъпи напред и протегна ръка.

— Хвани китката ми.

Направих го, като я стиснах здраво, но не прекалено силно.

Тя го направи отново като някакъв магически номер. Двете и ръце се раздвижиха

светкавично и ръката ми отново се оказа празна и ме болеше.

Протегнах отново ръка. Веселост.

— Имам бавни варварски очи. Можеш ли да го направиш отново, за да се науча?

Селийн отстъпи назад и сви рамене. Безразличие.

— Да не съм твоя учителка? Трябва ли да дам нещо свое на варварин, който не успя да ме

удари дори веднъж по време на битка? — Тя вирна брадичка и погледна към въртящото се

дърво меч, но очите и ме стрелнаха закачливо.

Изкикотих се, изправих се и отново вдигнах ръце.

Селийн се засмя и се обърна с лице към мен.

— Давай!

Този път бях готов и знаех на какво е способна тя. Не беше някакво си нежно цвете. Беше

бърза, смела и агресивна.

Затова аз поех офанзивата, като се възползвах от дългите си ръце и крака. Замахнах с

„танцуващата девица“, но тя отскочи встрани. Не, по-правилно е да кажа, че се плъзна

встрани от мен, като дори и за миг не загуби равновесие, докато краката и се носеха плавно

през високата трева.

След това внезапно смени посоката и ме хвана в движение, докато пристъпвах. Престори

се, че замахва с юмрук към слабините ми и след това леко наруши равновесието ми с

„обръщане на воденичен камък“. Олюлях се, но успях да се задържа на крака.

Опитах се да възстановя равновесието си, но тя отново ме докосна с „обръщане на

воденичен камък“, след това го направи пак. И пак. Всеки път ме избутваше само с по

няколко сантиметра, но така ме принуждаваше да отстъпвам безпомощно, докато накрая не

успя да постави крака си зад моя, спъна ме и аз се строполих по гръб.

Преди още да се ударя в земята, тя вече беше сграбчила китката ми и скоро ръката ми

беше здраво приклещена в „бръшлян върху дъб“. Зарових лице в тревата, докато усещах

неприятен натиск в китката и рамото си.

За миг се зачудих дали да не опитам да се освободя, но това беше само за миг. Бях по-

силен от нея, но точно в това бе смисълът на позициите като „бръшлян върху дъб“ — да

упражняват натиск върху крехки части на тялото. За това не се изискваше кой знае каква

сила.

— Предавам се — казах аз.

Това беше лесно за казване на адемски — „Вех.“ Лесна за изричане дума, когато си

задъхан, уморен или изпитваш болка. Напоследък доста бях свикнал да я казвам.

Селийн ме пусна и отстъпи встрани, като ме наблюдаваше как сядам.

— Ти наистина не си много добър — с жестока искреност заяви тя.

— Не съм свикнал да удрям малки момичета — оправдах се аз.

— Как ли би могъл да свикнеш — засмя се тя. — За да свикнеш с нещо, трябва да го

правиш отново и отново. Предполагам, че никога не си удрял жена.

Селийн протегна ръка. Поех я изтънчено, както се надявах, и тя ми помогна да се

изправя.

— Искам да кажа, че там, откъдето идвам, не се смята за правилно да се биеш с жена.

— Не разбирам — каза тя. — Не позволяват ли на мъжете да се бият на същото място

както и жените?

— Искам да кажа, че през по-голямата част от времето нашите жени не се бият —

обясних аз.

Селийн завъртя китката си, отвори и затвори пръстите си, сякаш бе изцапала дланта си и

сега разсеяно се опитваше да я изчисти. Това беше жестът, който означаваше недоумение —

един вид объркано набръчкване на челото.

— Как подобряват своя кетан, ако не се упражняват? — попита тя.

— Там, откъдето идвам, жените изобщо не практикуват кетан.

Очите и се присвиха и след това просветнаха.

— Искаш да кажеш, че техният кетан е таен? — каза тя, като използва атуранската дума

за „таен“.

Макар лицето и да беше спокойно, тялото и вибрираше от вълнение.

— Кетан, който е известен само на тях и който не е позволено да виждат мъжете. —

Селийн посочи към пейката, където нашите учители седяха, без да ни обръщат внимание. —

Вашет има нещо такова. Много пъти исках от нея да ми го покаже, но тя не пожела.

— Вашет знае друг кетан? — учудих се аз.

Селийн кимна.

— Тя е била обучавана в пътя на радостта, преди да дойде при нас. — Тя погледна към

Вашет така, сякаш искаше да разкрие тайната и с усилие на волята. — Някой ден ще отида

там и ще го науча. Ще отида навсякъде и ще науча всички кетани, които съществуват. Ще

изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча

пътищата на радостта, страстта и въздържанието. Ще събера всички тях.

Докато говореше, Селийн не изричаше думите като дете, което си фантазира, сякаш

мечтае да изяде цяла торта. Нито пък се хвалеше, все едно описва план, който сама е

измислила и счита за много хитър.

Тя говореше с тиха настойчивост. Правеше го така, сякаш просто обясняваше коя е. Не на