Чтение онлайн

лъскав от моя оригинал. Забелязах издайническата еднаквост на отделните части.

— Някой е направил комплект шаблони за отливане? — попитах аз.

— О, да — кимна Базил, — отдавна, при това са два комплекта. — Той се усмихна. —

Трябва да призная, че това е хитроумно нещо. Отне ми доста време да се сетя как работи

инерционният превключвател, но сега, когато знам как става… — Той потупа с пръст

челото си. — И аз самият направих два уловителя. За времето, което отнема, се изкарват

добри пари. За предпочитане е пред палубните фенери.

Това ме накара да се усмихна.

— Всичко е за предпочитане пред палубните фенери — съгласих се аз и вдигнах

уловителя. — Този един от твоите ли е?

— Моите се продадоха преди месец — поклати глава той. — Не се застояват много.

Постъпил си умно, като си им сложил толкова ниска цена.

Повъртях устройството в ръцете си и видях една дума, издълбана върху метала.

Квадратните букви бяха отпечатани толкова дълбоко в желязото, че ми стана ясно, че са част

от шаблона. Пишеше „Безкръвен“.

Вдигнах поглед към Базил. Той се усмихна.

— Ти замина, без да му дадеш подходящо име — обясни той. — След това Килвин

направи схемата официална и я добави в архивите. Трябваше да му дадем някакво име, преди

да започнем да го продаваме. — Усмивката му леко посърна. — Но това се случи горе-долу

по времето, когато се разнесе мълвата, че си загинал в морето. Затова Килвин доведе

магистър Елодин…

— За да му даде подходящо име — довърших вместо него аз, като продължавах да въртя

уловителя в ръце. — Разбира се.

— Килвин мърмори известно време — продължи Базил. — Нарече името драматична

глупост. Но то остана. — Той сви рамене, наведе се, порови малко и извади една книга. —

Както и да е, искаш ли си дяла? — Започна да прелиства страниците. — Вече се с натрупала

солидна сума. Доста хора започнаха да ги правят.

Той намери страницата, която търсеше, и прокара пръст по редовете.

— Ето го. Досега са продадени шейсет и осем…

— Базил — прекъснах го аз, — наистина не разбирам за какво говориш. Килвин вече ми

плати за първата бройка, която направих.

Базил сбърчи вежди.

— Става дума за комисионната ти — сухо обясни той, но виждайки неразбиращия ми

поглед, продължи: — Всеки път, когато Ателието продаде нещо, Рибарникът получава

трийсет процента, а собственикът на схемата получава десет процента.

— Мислех, че Ателието запазва всичките четирийсет — изненадано казах аз.

— В повечето случаи е така — повдигна рамена той. — Ателието притежава повечето

стари схеми. Повечето неща вече са били изобретени. Но за нещо ново…

— Манет никога не ми е споменавал за това — отбелязах аз.

Базил направи извинителна гримаса.

— Старият Манет е работяга — учтиво обясни той, — но не е най-големият новатор

наоколо. Тук е от колко, трийсет години? Не мисля, че има и една схема на негово име. —

Прелиства книгата известно време, като преглеждаше страниците. — Повечето сериозни

изобретатели имат поне по една схема, за да има с какво да се гордеят, дори и да е нещо

сравнително безполезно.

Започнах да пресмятам наум.

— Значи десет процента от осем таланта на бройка — промърморих аз и после вдигнах

поглед. — Имам двайсет и два таланта, които ме чакат?

Базил кимна и погледна записаното в книгата.

— Двайсет и два и четири пенита — заяви той и извади молив и лист хартия. —

Всичките ли ги искаш?

Ухилих се широко в отговор.

* * *

Когато се отправих към Имре, кесията ми толкова беше натежала, че се опасявах да не

започна да куцам. Отбих се в „При Анкер“ и взех пътната си торба, която преметнах на

другото рамо за баланс.

Помотах се из града, като разсеяно минах през всички места, които бяхме посещавали с

Дена в миналото. Чудех се къде ли по света се намира тя в момента.

След като приключих с ритуала на търсенето, се отправих към задната уличка, която

вонеше на гранясала мазнина, и се изкачих по тесните стълби. Почуках енергично на вратата

на Деви, изчаках цяла минута и после почуках отново, този път по-силно.

Разнесе се звук от дърпане на резе и превъртане на ключ. Вратата се открехна леко и

едно синьо око погледна към мен през процепа. Усмихнах се широко.

Вратата бавно се отвори. Деви стоеше на прага и ме гледаше безизразно с отпуснати

ръце.

Повдигнах вежди.

— Какво? — попитах аз. — Никакви остроумни шеги?

— Не се занимавам с делови въпроси отвън, на стълбището — автоматично отвърна тя с

глас без никаква интонация. — Ще трябва да влезеш вътре.

Изчаках, но тя не се отмести от прага. Можех да усетя мириса на канела и мед, който се

носеше от стаята зад гърба и.

— Деви? — попитах я аз. — Добре ли си?

— Ти си ж… — Тя не довърши, като продължаваше да ме гледа втренчено.

Гласът и беше равен и лишен от емоции.

— Трябваше да си мъртъв.

— В това и в много други неща ще трябва да те разочаровам — рекох аз.

— Сигурна бях, че той го е направил — продължи Деви. — Наричат баронството на баща

му „пиратския остров“. Бях сигурна, че го е сторил, защото подпалихме стаите му. Аз бях

онази, която в действителност запали огъня, но той нямаше откъде да знае това. Ти беше

единственият, когото видя. Ти и онзи сийлдишец.

Деви вдигна очи към мен и примигна на светлината. Кожата на моя гаелет с лице на

малка фея винаги е била светла, но това беше първият път, в който я виждах пребледняла.

— Станал си по-висок — отбеляза тя. — Почти бях забравила колко си висок.

— А аз почти бях забравил колко си красива — признах аз. — Все не успявах да си те

представя точно.

Деви продължаваше да стои на прага с бледо лице и втренчен поглед. Загрижен,