Чтение онлайн

лице към пода. Тогава Темпи го изрита в крака и онзи се строполи на пода.

Всичко това се случи за по-кратко време, отколкото ми е нужно, за да ви го разкажа. Ако

не бях толкова смаян, щях да започна да ръкопляскам.

Там и жената лежаха на пода с неподвижността на хора, изпаднали в безсъзнание. Но

плешивият ръмжеше нещо и понечи несигурно да се изправи на крака. Темпи пристъпи по-

близо до него и безразлично му нанесе прецизен удар в главата, след което проследи как

мъжът се свлича отпуснато на земята.

Разсеяно си помислих, че това е най-учтивият удар с юмрук, който някога съм виждал.

Наподобяваше внимателния удар с чук, който дърводелецът нанася върху пирон —

достатъчно силен, за да вкара пирона докрай, но не толкова, че да нарани дървото около

него.

В стаята стана много тихо. Накрая високият мъж, който беше отказал да се бие, вдигна

халбата си за поздрав и разля малко от нея.

— Браво на теб! — гръмогласно извика той на Темпи и се разсмя. — Никой няма да ти се

разсърди, ако теглиш един шут на Там, докато си лежи долу. Бог му е свидетел, че е

направил предостатъчно, за да си го заслужи.

Темпи погледна към мъжа на земята, сякаш обмисляше дали да не го направи, след това

поклати глава и тихо се отправи към масата ни. Очите на всички все още бяха вперени в

него, но погледите далеч не бяха толкова мрачни колкото преди.

Адемецът се върна на нашата маса и попита:

— Наблюдаваше ли гърба ми?

Погледнах го безизразно и след това кимнах.

— Какво видя?

Едва тогава разбрах какво всъщност има предвид той.

— Гърбът ти беше много изправен.

Одобрение.

— Твоят гръб не е достатъчно изправен. — Той изпъна дланта си и я наклони на една

страна. — Затова се спъваш при кетан. Това е…

Темпи погледна надолу и не довърши, когато забеляза ножа, полускрит в опърпаното ми

наметало. Той се намръщи. Наистина се намръщи с лицето си. За пръв път виждах да го

прави и ми изглеждаше твърде заплашително.

— Ще говорим за това по-късно — каза той, а ръката му направи жест: голямо

неодобрение.

Почувствах се по-сериозно смъмрен, отколкото ако бях прекарал цял час „върху

роговете“, наведох глава и прибрах ножа.

* * *

Вървяхме мълчаливо в продължение на часове, с раници, натежали от провизиите, когато

Темпи най-сетне заговори:

— Има нещо, което трябва да те науча.

Сериозно.

— Винаги се радвам да науча нещо ново — отвърнах аз и направих жест, за който се

надявах, че означава „искреност“.

Адемецът отиде встрани от пътя, свали тежката си раница и седна на тревата.

— Трябва да поговорим за летхани.

Трябваше да положа сериозно усилие, за да не се усмихна лудешки. От известно време

исках да повдигна този въпрос, тъй като вече бяхме много по-близки, отколкото първия път,

когато го попитах за това. Но не исках да рискувам да го обидя отново.

Поседяхме мълчаливо за момент — донякъде, за да възвърна хладнокръвието си, но също

така и за да покажа на Темпи, че се отнасям към тази тема с необходимото уважение.

— Летхани — внимателно повторих аз. — Ти ми каза, че не трябва да питам за това.

— Тогава не трябваше. Сега, може би. Аз… Несигурен. Чувствам се раздвоен. Но сега

можеш да питаш.

Изчаках известно време, за да видя дали той няма да продължи. Когато не го направи,

зададох очевидния въпрос:

— Какво е летхани? Сериозно.

Темпи ме изгледа продължително, след което внезапно избухна в смях.

— Не знам. И не мога да ти кажа. — Той се засмя отново. Омаловажаване. — И все пак

трябва да говорим за това.

Поколебах се и се зачудих дали това не беше някоя от странните му шеги, които,

изглежда, никога не можех да схвана.

— Сложно е — каза той. — На моя език е трудно. А на твоя? Безсилие. Кажи ми какво

знаеш за летхани.

Опитах се да измисля как да опиша какво съм чувал за летхани, като използвам само

думите, които той знае.

— Чувал съм, че летхани е нещо тайно, което прави адемците силни.

— Да — кимна Темпи. — Това е вярно.

— Казват, че ако познаваш летхани, не можеш да загубиш битка.

Отново кимване.

Поклатих глава, защото разбирах, че не успявам да му обясня достатъчно добре.

— Казват, че летхани е тайна сила. Адемците задържат думите в себе си. — Направих

жест, сякаш събирам някакви неща близо до тялото си и ги натрупвам в него. — След това

тези думи са като горски пожар. Този пожар на думите прави адемците невероятно силни,

невероятно бързи, с кожа, твърда като желязо. Затова можете да се биете с много хора и да

побеждавате.

Темпи ме погледна внимателно и направи жест, който не успях да разпозная.

— Това са побъркани приказки — най-сетне рече той. — Това ли е правилната дума?

Побъркани?

Той изплези език, започна да върти очи и да мърда пръсти край главата си.

Не се сдържах и се разсмях нервно.

— Да. „Побъркани“ е правилната дума. А също и „налудничави“.

— Тогава онова, което казваш, е побъркано, а също и налудничаво.

— Но онова, което видях днес — възразих аз. — Носът ти не се счупи, когато те удариха

с глава. Това не е естествено.

Адемецът поклати глава и се изправи.

— Ела тук. Изправи се.

Станах и Темпи пристъпи по-близо до мен.

— Ударът с глава е хитър. Той е бърз. Може да изненада, ако противникът не е готов. Но